Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Това ли е всичко? И няма друго? Защо, по дяволите, правим всичко това?

— Правим го, защото може да има още нещо. От нас зависи.

— Но нали каза…

— Казах, че съм нищо. Но днес. Утре може да бъда нещо. Това е единственото сигурно. Живеем в свободна страна. Всеки от нас има възможност да направи нещо.

— При мен е по-различно.

— Защо?

— А ти как смяташ, по дяволите? Защото съм черен! А ти си бял. И това е голямата разлика между нас.

— Така ли смяташ?

— Не си ли на същото мнение? Има ли друга, по-голяма разлика между нас?

— Мисля си по-скоро за мача между „Лонгхорнс“ и „Бъкайс“. Там расовата принадлежност нямаше никакво значение, важна бе победата.

Марс се подсмихна.

— Добър довод, но той не променя реалността. Аз съм чернокож, излязъл от затвора. И няма никакво значение дали съм оправдан, амнистиран или не. Нали не си забравил онези тъпаци от паркинга?

— Не мисли за тях. Те са отрепки. Но откриването на истината за това кой го е направил може да промени нещата, Мелвин.

Марс поклати глава, но Декър продължи:

— Половината хора продължават да смятат, че убиецът си ти.

— Не ми пука какво смятат.

— Изслушай ме.

Марс понечи да каже нещо, но се спря и кимна отсечено.

Декър продължи:

— Малко неща имат повече сила от истината. И когато тя е на твоя страна, започват да ти се случват все хубави работи, независимо дали си бял, черен или мулат.

— Но нали смяташе, че са били включени в Програмата за защита на свидетели? А се оказа, че не е така. Това означава, че се връщаме в изходна позиция.

— Какво правиш по време на мач, когато някой ти открадне топката? Падаш на тревата и се предаваш?

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Това ли правиш?

— Намирам начин да взема топката и да мина през противниковата отбрана.

— Точно това трябва да направим и сега, Мелвин. Да намерим дупка в противниковата отбрана.

— Но как?

— Баща ти държеше ли сейф у дома?

— Сейф? Не.

— А би ли използвал онзи в заложната къща? Ако само той е имал достъп до него?

— Там наистина имаше сейф, но татко казваше, че собственикът е голям задник. Дебнел го непрекъснато, тъй като се страхувал да не открадне нещо. И то при положение, че баща ми работеше за него години наред. Затова не мисля, че единствен той е имал достъп до служебния сейф.

— В такъв случай ни остава само една възможност.

Декър и Марс стояха пред каменната сграда, а над главите им се събираха буреносни облаци.

Лошото време бе причината да се смрачи толкова рано.

— Тексаска първа национална банка? — каза Декър. — Сигурен ли си, че е това?

— Имах сметка тук, когато учех в гимназията, а после и в колежа. Родителите ми ме доведоха тук. Държаха малкото пари, които имаха, точно в тази банка.

— Възможно е да са разполагали с повече, отколкото смяташ.

— Ако са имали пари, защо не са ги харчили? Или поне част от тях?

— Нямах предвид само пари — отвърна Декър и стъпи на първото от широките каменни стъпала, които водеха към входа на банката.

Вътре размени няколко думи с един от касиерите, който побърза да го прехвърли към помощник-управителя на клона.

Посрещна ги нисичък мъж в началото на четирийсетте, с очила и бирено коремче, което се подаваше изпод полите на сакото му. Протегна ръка, но щом видя Марс, зяпна с отворена уста.

— Мелвин Марс?

Марс кимна.

— Познаваме ли се?

— Аз съм Джери Бивънс. Учихме заедно в гимназията.

Марс се вгледа в него.

Бивънс поясни:

— Не съм играл футбол. Нямах нужната физика.

Декър побутна леко Марс и той се усмихна и се здрависа с бившия си съученик.

— Да, Джери, помня те. Как си?

— Добре. Ожених се, имам четири деца. Напредвам в кариерата. След пет-шест години ще стана управител на клона.

— Браво, приятел.

Двамата мъже се гледаха неловко.

— Чух, че… ъъъ… си излязъл от затвора — продължи притеснено Бивънс.

— Да, друг си призна.

— Каква несправедливост! — възкликна Бивънс. Огледа внушителната физика на Марс и отбеляза: — Изглеждаш в отлична форма.

— Де да бях — отвърна Марс.

Декър се покашля и Бивънс насочи вниманието си към него. Той показа служебната си карта от ФБР и макар тя да не бе придружена от значка, успя да впечатли помощник-управителя на банката, който мигом изпъна гръб и закопча сакото си.

— Да, агент… Декър, какво мога да направя за вас?

— Трябва ни информация.

Бивънс се огледа и видя, че двамата касиери и тримата клиенти са вперили погледи в тях.