Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Нямам. Явно съм го прихванал отнякъде.

— Къде ще чакам, докато текат всичките тези процедури?

— На сигурно място, под опеката на ФБР. В квартира в Остин.

— Не съм бил в Остин, откакто играх за Тексаския университет.

— Предполагам — каза Декър. — Искам да те питам нещо.

— Давай.

— Прочетох доклада от аутопсията на майка ти.

Марс се напрегна и погледна към Декър.

— И какво? Откри ли нещо необичайно?

— Видях, че според съдебния лекар майка ти е имала рак на мозъка в последен стадий.

Марс едва не падна от стола. Успя да запази равновесие, като се подпря с една ръка на пода, след което се изправи.

— По реакцията ти съдя, че не си знаел.

— Това са глупости! — възкликна Мелвин.

— Не и според доклада. Приложени са снимки на тумора. Няма да ти ги покажа, защото изстрелът е обезобразил лицето й. Туморът е злокачествен, в терминален стадий. Същото заболяване, което уби и Тед Кенеди.

Марс бе вперил облещени очи в пода.

— Никога не ми е казвала нищо. Никога!

— Забелязал ли си някакви признаци, че е болна? Марс зари лице в кърпата и захлипа.

Декър, който не очакваше подобна реакция, зачака, без да помръдне от стола си.

Когато хлипанията утихнаха, Марс избърза сълзите си и се изправи бавно. Гърдите му се повдигаха тежко.

— Помня, че отслабна. Загуби апетит. Често я болеше глава. Твърдеше, че има мигрена.

— Постъпи ли в болница? Подложи ли се на лечение?

— Не мога да повярвам. Имала е рак, но не ми е казала! Умирала е, но двамата с баща ми са решили да скрият това от единственото си дете!

— Знам, че ти идва като гръм от ясно небе, Мелвин. Защото, ако се бе подложила на лечение, щеше да разбереш, нали?

— Не съм сигурен. Доста отсъствах. Но нито косата й опада, нито се виждаха някакви други признаци… Щях да ги забележа.

— Продължаваше ли да работи до края?

Марс вдигна поглед.

— Не. Татко каза, че е настоял тя да си почине. Реших, че е заради парите, които щях да получа. Но аз никога…

Гласът му заглъхна.

— Дали са ходили на лекар в града?

— Сигурно. Имаха зъболекар, а понякога мама ползваше хиропрактор. Работеше много и гърбът й се схващаше.

— Знаеш ли при кой лекар са ходили?

— Не. — Мелвин се замисли, после каза: — Предполагам, че всичко е било заради мен, Декър. Честно казано, нямах много време за родителите си. Футболът ме беше погълнал изцяло. Но… но въпреки това ги обичах. И щях да се погрижа за тях. По дяволите!

Лицето му беше изкривено от болка.

— Вършил си доста неща за толкова млад човек, Мелвин. Не би трябвало да се укоряваш.

— Този мозъчен тумор… смяташ ли, че има нещо общо със смъртта й?

— Не виждам връзка. Но, от друга страна, не знам толкова много неща.

Марс се изправи и отново избърса лицето си.

— Какво ще правя, ако ме пуснат, Декър? — попита той с нещастен глас. Гледаше го като изгубено момченце.

Декър се почувства неловко и не отговори на въпроса му. Марс продължи:

— Бях на двайсет и две, когато напуснах външния свят. Сега съм почти на четирийсет и две. Тогава бях хлапе, сега съм мъж. Но тогава имах планове. Купища планове. А сега нямам… по дяволите, нямам представа какво да правя.

Вдигна поглед към Декър, видя безизразното му лице и извърна глава.

— Остави. Ще измисля нещо. Винаги съм успявал да се справя.

— Да, така е — отвърна разсеяно Декър и се приведе напред. Настъпи моментът да зададе въпроса, заради който бе дошъл тук. — Възможно ли е ти да не си го направил, но и Чарлс Монтгомъри да не го е направил?

Марс се изправи и го погледна объркан.

— Какво?

— Какъв е третият вариант, Мелвин? Това искам да разбера.

— Трети вариант?

— Миналото на родителите ти е прекалено неясно. Никой не се е разровил в него, защото бързо са обвинили теб за смъртта им. В живота им обаче има твърде много бели петна. Възможно е някое от тях да обясни смъртта им.

— Например?

— Нямам представа.

— Защо не вярваш на Монтгомъри? Нали е съобщил подробности за дома ни и прочие?

— Възможно е да ги е научил от истинския убиец.

— Но защо ще го прави? Защо ще си признава престъпление, което не е извършил?

— Защото и бездруго вече е мъртъв. Какво значение имат още две убийства? Не могат да го екзекутират два пъти. Ами ако някой го е помолил да поеме вината върху себе си, в замяна на което е обещал да осигури жена му и детето му за цял живот?

Марс се отпусна на стола си.

— Да ги осигури за цял живот? Това са много пари. Родителите ми… Защо някой, който има толкова пари, ще се интересува от тях? Или от мен? И ще се опитва да ме измъкне от затвора след толкова време?