Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Убил е няколко души и това не подлежи на съмнение. Законът предвижда смъртно наказание за подобни престъпления.

Марс кимна.

— Колко невинни хора смяташ, че са били екзекутирани?

— И един е много, макар да съм сигурен, че са повече.

— Трябваха ми само няколко минути, за да се присъединя към тях.

— Както ти казах, когато се запознахме, ти си късметлия. Извади голям късмет, макар преди това той да ти беше обърнал гръб.

— Е, надявам се сега вече да не ме изостави.

Марс погледна към предната част на салона и забеляза, че когато единият пилот влезе в тоалетната, стюардесата блокира пътеката към пилотската кабина с количката за напитки.

— Откога започнаха да го правят? — попита той.

— След Единайсети септември.

— Ясно.

Марс откъсна поглед от предната част на самолета и се обърна към Декър.

— Каза, че отиваме в Алабама и заради госпожа Монтгомъри.

— Точно така.

— Защо?

— Тя е единственият човек, който е посещавал Чарлс Монтгомъри в затвора през последните няколко години.

— Добре, но какво значение има това? — попита Марс.

— Ако всичко е част от някакъв заговор, то не може да бъде уредено по телефона. Нужни са лични срещи. А тя е единствената, която се е срещала с Монтгомъри. Ходила е в затвора и му е казвала какво да прави. Тя му е предала всички онези подробности, благодарение на които признанията му звучат толкова достоверно. Посещавала го е много пъти, за да е сигурна, че е запомнил всичко.

— В такъв случай тя трябва да поддържа контакт с истинския убиец на родителите ми. Защото инициативата е дошла от нея, не от съпруга й.

— И аз смятам същото.

— Но няма да ни каже кой се е свързал с нея.

— Не, не мисля, че ще ни каже — съгласи се Декър.

— Какво ще правим тогава?

— Сами ще открием колкото се може повече, след което ще се срещнем с нея.

— С надеждата да я притиснем в ъгъла?

— Да. Спомни ли си нещо от онова, за което те помолих?

Марс погледна през прозорчето, когато самолетът започна да се снижава над Алабама.

— Много мислих за това, но, честно казано, си спомних само едно…

— И то е?

Марс посочи зад дясното си ухо.

— Баща ми имаше белег на това място. Видях го, когато бях малък и го яздех на конче, нали се сещаш… Докоснах го и го попитах откъде го има. Той побесня. Уплаших се, че ще ме пребие. Майка ми влетя в стаята, видя какво се случва и го успокои. Оттогава започва да се държи различно в мое присъствие. И пусна косата си по-дълга.

— За да скрие белега?

— Да. Така поне мисля.

— Питал ли си някога майка ти за него?

— Не, бях прекалено уплашен. Никога не бях виждал баща ми толкова ядосан. Адски ме уплаши.

Декър впери поглед в седалката пред себе си.

— На зараснала рана ли приличаше? От нож или куршум?

— Не беше от куршум. Приличаше по-скоро на порязване.

— В такъв случай от нож.

— Да, струва ми се. Виж, знам, че не е много…

— Но е повече, отколкото имахме досега, Мелвин. Ще трябва само да разберем какво означава.

Четвъртък, пет и половина следобед.

На Чарлс Монтгомъри му оставеше само половин час живот.

Бе приключил с последната си вечеря. Вечеря, купена от автомат.

Хамбургер и кутийка кока-кола.

Стомахът му нямаше да има време да преработи храната.

Богарт, Декър и Марс седяха на предния ред в едно от помещенията за наблюдение. Джеймисън бе предпочела да не идва. Девънпорт се бе настанила на втория ред точно зад Декър. В помещението имаше още трима души. Двама бяха журналисти, а третият — щатски прокурор. Нито един член на семействата на жертвите не бе пожелал да присъства с изключение на Мелвин.

Журналистите го разпознаха и настояха да вземат интервю, но Богарт извади значката си и прекрати на бърза ръка опитите им да зададат въпроси.

Завесите бяха дръпнати, затова — поне за момента — стаята за екзекуции не се виждаше. Съседното помещение бе предназначено за роднините на осъдения. Завесите там също бяха дръпнати, затова нямаше как да разберат дошла ли е Реджина Монтгомъри.

Марс изглеждаше притеснен и по лицето му бяха избили капчици пот, макар вътре да беше хладно.

Декър забеляза това и постави широката си длан на рамото му.

— Ще издържиш ли докрай? Или предпочиташ да излезем?

Марс се приведе напред и задиша дълбоко.

— Мислех си, че се отървах на косъм от това да бъда на неговото място.

Декър свали ръката си.

— Но не си, Мелвин. Там е Монтгомъри. Можем да си тръгнем, ако искаш.