Дэвид Балдаччи - Последната миля

Небето бе посивяло, канеше се да вали и тъй като температурите бяха спаднали рязко, нищо чудно от облаците да се изсипеше не дъжд, а сняг, което се случваше много рядко в тази част на Алабама.

Шофираше Богарт, а Декър седеше до него. Девънпорт се бе настанила отзад и пишеше нещо на таблета си, а до нея бе Милиган, който правеше същото.

Джеймисън седеше вляво от Милиган.

— Опасен тип — отбеляза тя.

— Вече няма да навреди никому — каза Богарт.

— Смяташ ли, че раняването в главата е причината да направи всичко това? — попита Джеймисън.

— Не знам — отвърна той. — От гледна точка на закона обаче това няма никакво значение.

— Предполагам — съгласи се Джеймисън, макар и изпълнена със съмнения.

— Лиза, какво е мнението ти за него? — попита Богарт и погледна в огледалото.

Психоложката вдигна поглед от таблета си.

— Според мен казва истината. Очевидно е необщителен, предпазлив и потаен, но, изглежда, искрено съжалява за случилото се. Освен това страда от посттравматичен стрес, а раната му е засегнала ключови участъци от мозъка.

Видя, че Декър гледа през прозореца. Явно не обръщаше внимание на думите й.

— Какво смяташ, Еймъс? — попита тя.

Когато не й отговори, Девънпорт се приведе и го докосна по рамото. Той се сепна и се извърна към нея.

— Извинявай — каза тя. — Питах те какво мислиш за Монтгомъри.

— Мисля, че е по-важно какво ще си помислим за Реджина Монтгомъри — отвърна Декър.

— Защо? — попита объркана Девънпорт. — Вярно, ти спомена, че трябва да разберем дали Монтгомъри има семейство.

— Надявам се да получим някои отговори.

Реджина Монтгомъри живееше в занемарена къща близнак, която се крепеше на прогнили греди и ръждиви пирони. Трябваха й само още няколко дупки от термити, за да рухне цялата. Спряха отпред. В предния двор — из който не се виждаше и едно стръкче трева — бе паркиран стар кремав буик с напукан гюрук от изкуствена кожа. Целият квартал изглеждаше запуснат. В далечината се разнесе свирка на товарен влак.

Започна да вали в мига, в който излязоха от колата и се запътиха към входната врата. Тя бе с пукнато триъгълно прозорче на нивото на очите.

Богарт почука.

— Съседната къща изглежда изоставена — отбеляза Девънпорт.

— Половината къщи в квартала изглеждат изоставени — каза Богарт.

Чуха стъпки. Миг по-късно вратата се отвори.

Реджина Монтгомъри бе средна на ръст, слаба и с доста прошарена кестенява коса. Носеше протрити джинси, гуменки и пуловер с лекета.

Богарт и останалите се представиха и тя ги покани да влязат.

Дневната беше малка, обзаведена със стари и евтини мебели. Реджина ги въведе в кухнята, махна няколко кутии и купчини хартия от столовете и ги покани с жест да седнат край малката маса в средата. Имаше само четири стола, затова Милиган и Девънпорт останаха прави.

Реджина ги огледа притеснено, преди да спре погледа си на Богарт, който пръв й бе показал служебната си карта.

— Какво иска ФБР от мен? — попита тя направо.

— Да ви зададем няколко въпроса. Говорихме вече със съпруга ви.

— В такъв случай знаете, че макар да не си направихме труда да се разведем, не живеем заедно от много години. А и той отдавна е в затвора.

— Но, формално погледнато, си остава ваш съпруг, нали?

— Да.

— Кога научихте, че той най-вероятно е убил Рой и Лусинда Марс?

Тя се облегна на стола си и се замисли.

— Когато отидох в затвора да се видя с Чък… Чарлс.

— Помните ли точната дата?

— Не съвсем. Всяка седмица ходя на свиждане. Нека помисля… — Тя взе пакет цигари от масата, запали една, издуха дима, помълча няколко секунди и каза: — Може би преди два месеца. Не съм сигурна.

— Признанието му изненада ли ви? — попита Богарт.

— Кое? Че е убил някого? Не, разбира се. Знаех, че е склонен към насилие. Нали затова ще го екзекутират? Уби щатски полицай в Алабама. А това гарантира смъртна присъда.

— Каза, че ви е помолил да потърсите в интернет информация за случая „Марс“, за да се увери, че не е сбъркал нещо — продължи Богарт.

— Да, отидох в библиотеката. Нямам компютър. Разпечатах онези снимки и разни други неща и му ги занесох в затвора. Веднага ги позна.

— Вие ли му предложихте да съобщи на властите?

Тя поклати глава.

— Не, идеята беше на Чък. Но аз реших, че е редно да го направи. Това е начин да се реваншира поне малко за стореното от него.

Декър огледа кухнята и запечата в паметта си всичко, което видя.

— Какво възнамерявате да правите след екзекуцията на съпруга ви? — попита той.