Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Предполагам, че дрогата, която сте вземали, е била силно пристрастяваща — каза Девънпорт. — И не сте могли да спрете?

— Да. Станах истински наркоман. Бях готов на всичко, за да се сдобия с пари за дрога.

— А после какво? — попита Декър.

— После нещата се развиха лавинообразно. Превърнах се в друг човек. Започнах да върша глупости, каквито никога не бях вършил. Да крада, да причинявам болка на другите… и не ми пукаше. Арестуваха ме няколко пъти за разни дреболии, но все се измъквах, без да ме осъдят. Бракът ми обаче се разпадна, изгубих работата си, дома си, всичко. Тогава започнах да пътувам из страната с надеждата да се отърва от главоболието.

— И как попаднахте на семейство Марс?

Монтгомъри заби поглед в масата, притисна длани и сбърчи чело.

— Разбирате ли… тогава не знаех как се казват, по-късно научих имената им.

— Добре, разкажете ни какво се случи — подкани го Декър.

— Пристигнах в града предишната вечер… просто минавах оттам. Не познавах никого, а и никой не ме познаваше. Та това беше някакво забутано градче с един-единствен светофар.

— Казахте „предишната“ вечер. Отседнахте ли някъде? — попита Богарт.

Монтгомъри впери поглед в него.

— Да отседна някъде? И с какво да платя? Нямах и един долар в джоба си. Нямах дори дребни монети. Бях гладен, но не можех да си купя нищо за ядене, камо ли да си платя стая в мотел. Спах в колата.

— Продължавайте — каза Декър.

— На другия ден минах покрай заложната къща. Намираше се в центъра. Отначало не й обърнах внимание, но после ми хрумна една идея. Влязох вътре, като се чудех дали да не заложа или да продам нещо. Носех медалите си, стария си пистолет… Може би щях да получа достатъчно пари, за да се нахраня. А и бензинът ми беше на свършване. Реших, че това е възможност да напълня резервоара и да продължа към следващия град. В заложната къща заварих един мъж… висок бял човек.

— Това е бил Рой Марс — каза Джеймисън. — Той е работил там.

Монтгомъри кимна.

— Тогава не знаех как се казва. Извадих нещата, които носех, и му ги показах. Той обаче отвърна, че не се интересува от подобни боклуци. В Тексас било пълно с бивши военни и ми показа една витрина с медали и оръжия, които разни хора заложили и забравили да откупят.

Богарт и Декър се спогледаха.

— Това ме вбеси — продължи Монтгомъри. — Попитах го дали е ветеран, а той отвърна, че не ми влизало в работата. Заяви, че ако търся подаяния, съм сбъркал адреса, защото едва свързвали двата края. Тогава вратата се отвори и влезе друг клиент. Отидох до касата и когато продавачът отвори чекмеджето, видях, че е тъпкано с пари. Разбрах, че онзи тип ме е излъгал. Имаше пари. Изобщо не се чудеше как да свърже двата края. Това ме ядоса още повече.

— Какво направихте след това? — попита Богарт.

— Върнах се в колата и зачаках. Армията ме научи на търпение. Бях взел този тип на мушката и не ми пукаше колко дълго щях да го дебна. Затвори към девет, качи се в колата си и потегли. Проследих го. Прибра се у дома си… живееше на много затънтено място. Наоколо нямаше други къщи. Това ме устройваше. Влезе вътре. Аз паркирах и излязох.

— Каква кола карахте? — попита Декър.

Монтгомъри не се поколеба.

— Един ръждясал „Понтиак Гран При“, модел седемдесет и седма, с осемцилиндров двигател. Беше тъмносин и голям колкото къща. На покрива му можеше да кацне хеликоптер.

— Изненадан съм, че помните такива подробности.

— Живях в тази кола около една година.

— Ваша ли беше? — попита Декър.

Монтгомъри вдигна поглед.

— Откраднах я отнякъде, после свих други регистрационни табели от един наказателен паркинг в Тенеси. Не помня точно къде.

— Казвате, че сте стояли и сте чакали пред къщата? — подсети го Декър.

— Точно така. Реших да огледам наоколо. Армията ме научи и да разузнавам обстановката. Наблюдавах ги през прозорците, без да ме видят. Бяха само двамата — той и жена му, както предположих. Помня, че тя беше чернокожа, което ме изненада, защото мъжът беше бял.

— Добре. Какво се случи после? — подкани го Декър.

— Изчаках да стане единайсет и половина или там някъде… може и да е било малко по-късно.

— Сигурен ли сте? — попита Декър.

Монтгомъри го погледна изненадан.

— Да, защо?

— Опитвам се да потвърдя фактите, с които разполагаме. Продължавайте.

— Влязох през задната врата. Видях лампите долу да угасват, но после светнаха на горния етаж. Предположих, че си лягат. Промъкнах се по стълбите, но сбърках стаята. Озовах се в спалня, която беше празна. Имаше плакати на момичета по стените и спортни екипи навсякъде, затова реших, че е стаята на детето им. Притесних се да не би да е заспало, но леглото беше празно.