Дэвид Балдаччи - Последната миля

Девънпорт извади записките, които си бе водила.

— Мелвин Марс се отличава с интелигентност над средната, като е научил много както от книгите, така и от улицата. Завършил е колеж с магистърска степен по бизнес администрация. Определено не е глупав. Наблюдавах интересно съчетание от стремеж да запази определена информация само за себе си и желание да сподели някои неща, сякаш се чувства принуден да защитава своята невинност и да твърди, че е осъден несправедливо.

— Подобно поведение е обичайно за човек, прекарал двайсет години в затвора — отбеляза Богарт. — Разбрал е как работи системата.

— Възможно е — призна Девънпорт, — аз самата съм работила върху подобни случаи, но ми се струва, че у Марс има нещо различно. Просто не успявам да го идентифицирам за момента. Отчаяно иска да научи колкото се може повече за Чарлс Монтгомъри. В същото време се страхува, че властите ще се опитат да направят връзка между двамата и да внушат, че именно той го е наел, за да убие родителите му. Убеден е, че дори невинността му да се докаже, няма да му позволят да излезе от затвора. Всъщност в това отношение като че ли се намира на границата на параноята.

— Не бих нарекъл опасенията му параноя, особено като имаме предвид, че едва не го убиха в затвора — каза Декър, с което си заслужи строг поглед от страна на Девънпорт.

— Ако е наел Монтгомъри преди двайсет години, за да убие родителите му, защо извършителят ще си признава сега? — попита Джеймисън. — Възможно ли е да е свързано с екзекуцията на Марс.

— Съвпадението между двете събития изглежда… — започна Девънпорт.

— Удобно — довърши вместо нея Декър.

— Смятате ли, че всичко е било планирано предварително? — попита Богарт. — От Монтгомъри?

Декър поклати глава.

— Монтгомъри се намира в отделението за смъртници на затвор в Алабама. Откъде ще знае за кога е насрочена екзекуцията на Марс?

Останалите впериха погледи в него.

— Затова трябва да чуем какво ще каже самият Монтгомъри.

— Смяташ ли, че ще каже истината? — попита Девънпорт, която се взираше изпитателно в Декър. — Последните думи на един осъден на смърт?

— Ни най-малко — отвърна Декър.

„Холман“ бе построен през 1969 г. и в него бяха заключени много повече затворници, отколкото бе проектиран да поеме. Намираше се в южната част на Алабама, където летните температури често нахвърляха трийсет и седем-осем градуса, но нямаше климатици, а разчиташе на вентилатори, които да раздвижват горещия въздух. Известен бе с прозвищата си „Кланицата на южните щати“ заради репутацията си на място, в което цари жестоко насилие, или „Ямата“ заради местоположението си в дъното на щата, ако погледнете на картата. Именно в „Холман“ се намираше отделението за осъдените на смърт в Алабама.

Декър и останалите от екипа пътуваха с редовен полет. Пристигнаха в затвора, облечени в якета с надпис ФБР на гърба и служебни карти, закачени на предните им джобове. Крачеха забързано към централния вход, а куфарчето на Богарт го удряше по бедрото.

Преминаха през охраната, след което Богарт, Декър и Милиган предадоха оръжията си и бяха съпроводени до една стая за свиждане.

— Разкажете ни за Монтгомъри — обърна се Декър към надзирателя, който ги придружаваше.

— Той е единак. Не създава проблеми. Не закача никого и никой не го закача. Но е странен тип.

— Кое му е странното? — попита Богарт.

— В Алабама осъденият на смърт може да избере начина на екзекуцията. Доколкото знам, Монтгомъри е единственият, предпочел електрическия стол пред смъртоносната инжекция. Защо някой ще иска да го изпържат, вместо да заспи мирно и кротко?

Богарт и Декър се спогледаха. Продължиха по коридора и минута по-късно седнаха срещу окования във вериги Чарлс Монтгомъри. До стената стояха двама широкоплещести надзиратели.

Монтгомъри беше бял, висок, току-що навършил седемдесет и две. Гладко избръснатата му глава бе леко вдлъбната отляво на темето. Имаше кестеняви очи, зъбите му бяха равни, но пожълтели от никотин, а жилавото му, някога стегнато тяло бе омекнало и провиснало. Мускулестите му ръце бяха покрити с татуировки, а ушите му бяха пробити, явно бе носил обеци, но в затвора те не бяха разрешени.

Той вдигна очи и ги огледа, като започна от Богарт, след което продължи отляво надясно и обратно. После сведе глава и заби поглед в окованите си ръце.

Богарт се представи:

— Господин Монтгомъри, аз съм специален агент Богарт от ФБР. Това са моите колеги. Дойдохме да говорим с вас във връзка с неотдавнашните ви признания, че сте убили Рой и Лусинда Марс в Тексас.