Дэвид Балдаччи - Последната миля

— И тогава я видяхте? — попита Декър, с което си заслужи остри погледи от Джеймисън и Девънпорт.

Монтгомъри облиза устни и кимна.

— Да. Пушката стоеше на една лавица на стената. Реших, че ако ще правя това, за което съм дошъл, най-добре да не използвам пистолета си. Полицията можеше да го проследи до мен… нали знаете, да използва балистиката…

— Не и ако не намери оръжието — посочи Богарт.

— Да, но можеха да ме арестуват и тогава щяха да го намерят — възрази Монтгомъри.

— Продължавайте — каза Декър.

— Взех пушката, намерих патрони в чекмеджето на оръжейния сандък и я заредих. Влязох в спалнята. И двамата бяха заспали, но аз ги събудих. Бяха адски уплашени. Онзи тип ме позна. Казах му, че искам парите от касата в заложната къща. Обещах да оставя живи и двамата, ако ми ги даде. А той отвърна, че не можел да направи нищо, защото собственикът вземал оборота всяка вечер и го оставял в банков трезор. Това ме вбеси. Разбирате ли, бях решил, че той е собственикът, а се оказа дребен служител. Но се държеше така, все едно е собственик на заложната къща. Не обичам да ме лъжат. Направо не понасям. Обзалагам се, че кучият му син никога не е служил в армията. А да знаете колко пренебрежително ме гледаше? Заяви ми, че ако търся подаяния, съм сбъркал адреса. — Монтгомъри поклати глава. — За кого се смяташе, по дяволите? Не можех да подмина подобно нещо. Затова го гръмнах. Жена му се разпищя. Не можех да я оставя жива, нали така? Затова гръмнах и нея.

Изведнъж Монтгомъри замълча и погледна към Джеймисън и Девънпорт.

— Какво има? — попита Декър.

— Стана ми гадно, когато застрелях жената, но нямаше какво друго да направя. — Той сви рамене. — И преди бях убивал хора. На бойното поле и… не само. Но никога не бях убивал жена. Вината беше негова, а не нейна.

— Какво направихте след това? — попита Декър, като положи усилие да скрие отвращението си към Монтгомъри заради опитите му да прехвърли върху Рой Марс част от вината за смъртта на съпругата му Лусинда.

Милиган, който пишеше нещо в таблета си, също вдигна поглед, сепнат от чутото.

— Уплаших се. Нали знаете… когато стреляш, усещаш прилив на адреналин, но когато всичко свърши, рухваш, оставаш без капка сили. Първата ми мисъл беше да избягам, но после погледнах телата и ми хрумна нещо друго. Докато наблюдавах къщата, влязох и в гаража. Видях една туба с бензин. Втурнах се долу, взех я, полях ги с бензин и ги запалих.

— Но защо? — попита Богарт.

— Реших… — Гласът на Монтгомъри потрепери. — Реших, че ако телата изгорят заедно с къщата, пожарникарите може да си помислят, че огънят ги е убил. Изобщо да не разберат, че са застреляни.

— Какво направихте с пушката? — попита Декър.

— Върнах я на мястото й.

— И после си тръгнахте?

— Да, скочих в колата и изчезнах.

— Видяхте ли друга кола на шосето? — попита Декър.

Монтгомъри поклати глава.

— Бях толкова объркан, че покрай мен можеше да мине цял конвой от танкове, без да му обърна внимание.

— Носехте ли ръкавици? — попита Декър.

— Ръкавици?

— Когато взехте пушката?

— О, да, бях с ръкавици. Не исках да оставя отпечатъци. Служил съм в армията, там имат отпечатъците ми. — Той погледна Декър и каза: — Това е… всичко.

— Не съвсем. Как разбрахте за Мелвин Марс?

— А, това ли? — отвърна небрежно Монтгомъри. — Стана миналата година. Вече бях тук, в затвора. Един приятел ми каза за Марс. Каза, че го е чул от някакъв тип в Тексас.

— Този приятел има ли си име? — попита Богарт.

— Дони Крокет — веднага отвърна Монтгомъри.

— И къде е той сега?

— В ковчег. И той беше осъден на смърт. Екзекутираха го преди четири месеца.

Богарт и Декър се спогледаха, докато Девънпорт продължаваше да наблюдава Монтгомъри.

— Защо ще споменава Мелвин Марс пред вас? — попита тя.

— Не знаехте ли? — отвърна Монтгомъри с усмивка. — Едно време играех футбол за „Ол Мис“, Университета на Мисисипи. Бях фул бек. Това означава, че връхлитах другите играчи и ги блокирах с тялото си, за да може някой тейл бек да отбележи точка. Никога не съм играл срещу Марс, тъй като съм много по-възрастен, но бях чувал за него. А когато научих повече подробности от Крокет, помолих жена ми да потърси още информация в интернет. Видях снимките на родителите му и разбрах, че това са хората, които убих тогава.

— Защо решихте да си признаете? — попита Декър. — Защото очаквате Бог да прояви повече снизхождение?

Монтгомъри сви рамене.

— Вижте, и бездруго ще умра. Прецаках целия си живот. Този Марс изгуби много, и то заради мен. Предполагам, че исках да се реванширам донякъде. Да направя едно добро дело, преди да умра. — Монтгомъри замълча и погледна Декър. — Ще го пуснат, нали? Той не е убил родителите си. Аз го направих.