Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Ще видим — отвърна Декър. — Това е причината да сме тук.

— Казах на местните ченгета каквото знаех за къщата и всичко останало. Подробности, които не са ставали публично достояние. Аз бях. Какво друго мога да кажа?

— Мисля, че казахте много неща — отвърна Декър.

— И никога не сте се срещали с Мелвин Марс? — попита Богарт.

Монтгомъри поклати глава.

— Не, сър. Никога не съм се срещал с него. Ако си беше у дома онази вечер, щях да убия и него.

Всички мълчаха в продължение на няколко секунди. Декър изучаваше Монтгомъри, докато Богарт преглеждаше някакви документи, а Джеймисън и Девънпорт наблюдаваха Декър.

— Оженили сте се втори път? — попита той.

Монтгомъри кимна.

— Няколко години по-късно. Бях прехвърлил петдесет, а Реджина беше с двайсет години по-млада от мен. Роди ни се дете. Положих усилия да създам дом, да се изчистя от дрогата, но не се получи — призна той и посочи главата си. — Болката не си отиваше. Имаше периоди, когато изобщо не ме напускаше. Тогава полудявах. И вършех глупости. Реджина взе сина ни и избяга. Започнах да обирам банки, да продавам наркотици, убих двама типове, с които въртях бизнес. После убих и щатски полицай. Затова съм тук.

— Къде живее настоящата ви съпруга? — попита Декър.

Монтгомъри повдигна вежди.

— Защо?

— Ще трябва да поговорим и с нея.

— Защо? — попита отново затворникът.

— Тя е част от тази верига. Трябва да проверим всяка брънка.

Монтгомъри се замисли продължително върху думите му.

— Живее на двайсетина минути от тук. Администрацията на затвора има адреса й. Премести се да живее наблизо, когато ме прехвърлиха тук.

— Откога сте женени?

— От осемнайсет години. Макар че последните девет съм зад решетките. Вече ви казах, че тя ме напусна, когато нещата излязоха от контрол. Тогава Томи беше съвсем малък. Когато ме осъдиха на смърт, Реджина дойде да ме види в затвора. Така и не се разведохме официално. Предполагам, че й беше жал за мен.

— Колко деца имате? — попита Декър.

— Само Томи. Живее с майка си, но никога не идва тук. Не го обвинявам. Аз не бях до него, когато той имаше нужда от мен, защо му е да идва сега? Реджина казва, че от него ще излезе отличен футболист.

— А тя често ли ви посещава? — попита Девънпорт.

Монтгомъри я погледна.

— Всяка седмица. Никога не пропуска. Точна е като часовник.

— Това е хубаво — отвърна Девънпорт, в резултат на което Монтгомъри я изгледа подозрително.

— Някой друг посещава ли ви? — попита Декър.

— Нямам никого освен Реджина и детето.

— Адвокати?

— Те се опитаха. Провалиха се. И си тръгнаха.

— За кога е насрочена екзекуцията ви? — попита Декър.

— След три седмици, смятано от утре.

— Защо избрахте електрическия стол вместо инжекцията? — поинтересува се Девънпорт.

Всички погледи се насочиха към нея.

Монтгомъри се ухили.

— Реших, че трябва да свикна с горещината предвид мястото, към което съм се запътил. А и защо да не си отида с гръм и трясък?

— Какви са плановете на съпругата ви след това? — попита Декър.

— Да започне отначало на някое ново място.

— Добре — отвърна Декър, — ще я поздравим от ваше име, когато я видим.

— Постъпвам правилно, нали? — попита притеснено Монтгомъри.

— Не е моя работа да ви съдя — каза Декър. — Още нещо… откраднахте ли някакви пари или вещи от дома на семейство Марс?

Монтгомъри го зяпна, изпълнен с подозрителност.

— Не, така ли казаха ченгетата?

— Извършихте ли други престъпления, докато бяхте в града? — попита Декър.

— Не. Казах ви, че ги убих и си ометох крушите.

— Не сте останали в града, не сте се хванали на работа или нещо подобно?

Монтгомъри го изгледа така, сякаш Декър бе загубил ума си.

— След като съм извършил двойно убийство?

— Значи отговорът е „не“?

— Разбира се, че е „не“.

— Къде отидохте, след като напуснахте града?

— Не помня.

— А спомняте ли си поне града?

Монтгомъри се замисли за миг.

— Като че ли беше Абълийн. Да, точно така. Качих се на междущатската магистрала и потеглих на изток. Така се озовах в Абълийн.

— Разстоянието е към сто и осемдесет мили, нали? Към три часа път?

— Мисля, че да… горе-долу.

— Добре, благодаря.

Наканиха се да си тръгнат, когато Монтгомъри извика подире им:

— Можете ли да кажете на господин Марс, че съжалявам?

Декър се извърна и го погледна.

— Не мисля, че е добра идея.

Потеглиха направо към дома на Реджина, който — както им бе обяснил Монтгомъри — наистина се намираше на двайсетина минути от затвора.