Дэвид Балдаччи - Последната миля

Монтгомъри не реагира по никакъв начин.

Богарт погледна Декър, преди да продължи.

— Бихме искали да ни разкажете повече подробности за нощта, в която евентуално сте убили семейство Марс.

Затворникът отвърна рязко:

— Не е евентуално, наистина ги убих. Освен това вече разказах всичко.

Тонът му не беше враждебен, а спокоен и делови.

— Оценявам това, но трябва да го чуем лично от вас.

— Защо? — попита Монтгомъри, без да вдигне глава.

Декър го оглеждаше, без да пропусне нито една подробност от външния му вид и поведението му.

— От сбиване тук ли е? — попита той. — Или от Виетнам?

Сега вече Монтгомъри вдигна поглед. Очите му бяха лишени от каквато и да било емоция, което показваше, че осъденият на смърт е наистина много опасен човек.

— Какво? — попита тихо той.

В отговор Декър докосна лявата половина на темето си.

— Част от черепа ви е била отстранена, в резултат на което се е получило това хлътване. Травмата в резултат на сбиване ли е? Или на участие в бойни действия? Нали сте служили във Виетнам?

— На няколко крачки от мен избухна мина. Приятелят ми загина. Аз получих дупка в главата.

— В досието ви пише, че сте служили в пехотата — отбеляза Богарт.

— Осемнайсети пехотен полк, Първи батальон, Форт Райли — изрецитира Монтгомъри.

— Кога се върнахте в Щатите от войната?

— През шейсет и седма, а месец по-късно се уволних.

— Военната кариера не ви ли привлече? — попита Декър.

Монтгомъри го изгледа мрачно и каза:

— Да, толкова беше забавно.

Богарт извади някаква папка от куфарчето си.

— Били сте в Тексас, когато Рой и Лусинда Марс са били убити.

— Би трябвало, след като аз ги убих.

— Разкажете ни как се случи.

Монтгомъри го изгледа, без да крие отегчението си.

— Всичко това го пише в папката, която държите. Защо да повтарям едно и също?

— Опитваме се да потвърдим думите ви. Бихме искали лично да ни разкажете какво се е случило. Затова сме тук.

— А ако не искам да говоря с вас?

— Не можем да ви принудим — отвърна Декър. — Но се чудим най-вече защо решихте да направите самопризнания.

— Знаете ли каква е присъдата ми?

— Да.

— В такъв случай какво значение има дали ще си призная още някое престъпление или не? Може да съм решил да облекча душата си. Да получа малък бонус за отвъдното.

— Разбирам ви. Но трябва да проверим думите ви, ако искаме да оневиним господин Марс. ФБР може да се справи с тази задача много по-бързо от щатската полиция. Ако целите ни съвпадат, не виждам защо да не си сътрудничим?

— Изглеждате ми прекалено дебел за федерален агент.

— Направиха изключение за мен.

— Защо?

— Защото винаги откривам истината. Ще ми помогнете ли да го направя и този път?

Монтгомъри въздъхна театрално.

— Какво значение има това, по дяволите? Добре — каза той, потри лице с окованите си ръце и се облегна на стола си. — Чували ли сте за състояние, наречено посттравматичен стрес?

— Да — кимна Декър.

— Е, мен не ме бяха проверявали за това нещо, но се оказа, че страдам от него. Имате ли представа какви неща горяха и избухваха там? Химически оръжия, боеприпаси, онзи гаден хербицид, наречен „оранжев агент“, който трябваше да остави джунглата без нито едно листо по дърветата… А кой знае с какво ни обсипваха виетнамците. И ние дишахме всичко това ден след ден. То съсипа здравето ми. Цяло чудо е, че не пипнах рак. После онази мина се взриви на няколко крачки от мен. — Той посочи главата си и веригите му издрънчаха, когато вдигна ръка. — Наложи се да изрежат част от черепа ми. Нищо чудно да са изрязали и част от мозъка ми, военните лекари така и не казаха какво точно са правили. Тогава започнаха онези главоболия.

— Наградили са ви с „Пурпурно сърце“ — отбеляза Богарт.

— Много важно. Не получих нищо друго освен този медал.

— След операцията ли започна да ви боли глава? — попита Декър.

— Да, но от Министерството по въпросите на ветераните не искаха и да чуят. Затова не получих никакво лечение. Положих усилия да продължа напред. Ожених се, започнах работа, но така и не се получи. Болката никога не спря. А когато лекарите отказаха да ми изписват повече лекарства, реших да взема нещата в свои ръце.

— Имате предвид сам да си намирате наркотици? — попита Девънпорт. — Които да облекчат болката?

— Да. Започнах с дребни кражби. Трябваше да изкарам пари, за да си купувам наркотици. После започнах да ги купувам директно от доставчиците. Избегнах посредниците, така да се каже, черпех направо от извора. — Той се усмихна мрачно. — Армията ме научи да действам ефективно.