Дэвид Балдаччи - Последната миля

— И застрахователите ще я изплатят, въпреки че той ще бъде екзекутиран? — попита Богарт.

— Да… или поне мама каза така.

— Явно става въпрос за доста пари — отбеляза Декър. — Имаш ли представа колко?

— Не съвсем… не. Но тя обеща да се преместим веднага щом завърша, и да си вземем жилище там, където реша да следвам. Ще купи къща и няма да работи повече… — Томи замълча, но след малко продължи: — Тя винаги е била до мен, винаги се е грижила, помагала… Повечето момчета на моята възраст едва ли биха искали да живеят с майките си, когато влязат в колежа, но… животът й не е бил никак лесен и тя е… Разбирате какво имам предвид, нали? — попита смутено момчето.

— Много добре знам какво имаш предвид — отвърна Декър. — Успех с футбола. — Почука с пръст главата си и добави: — И умната!

Сбогуваха се с Томи и се върнаха при колата.

— Как разбра, Декър? — попита Девънпорт.

— Кое?

— Че Реджина Монтгомъри ще получи много пари?

— Не знаех, докато Томи не ми каза. Но го подозирах.

— Но как? — попита Богарт.

— Защото на мъртвите пари не им трябват.

— Днес Чарлс Монтгомъри се е явил пред съда в Алабама и е потвърдил под клетва, че е убил родителите ти.

Декър потупваше с длан по страничната облегалка на стола, без да откъсва поглед от Мелвин Марс, който вече цяла седмица лежеше в отделението по физиотерапия и рехабилитация в болницата.

Марс изглеждаше добре. Отоците бяха спаднали, синините също. Лекарите гарантираха пълното му възстановяване. Канеха се да го изпишат на следващия ден.

Марс остави гирите, които бе вдигал допреди миг, и попи потта от лицето си.

— Какво всъщност означава това?

— Направил е официално изявление под клетва, което потвърждава предишните му показания. То съдържа конкретни подробности около убийството на твоите родители.

— И съдът го е приел?

Декър кимна. Бе дошъл сам в болницата. Искаше да остане на четири очи с Марс поне за известно време.

— И какво следва сега?

— Изявлението ще бъде препратено на съда в Тексас, под чиято юрисдикция е твоят случай. Съдът ще го проучи и ще вземе решение.

— Какво ще стане с хората, които ме осъдиха?

— Те отдавна са се пенсионирали. Случаят обаче засяга щатската прокуратура, която следи внимателно развоя на събитията. Ако обвинението приеме показанията на Монтгомъри и подкрепи обжалването ти, не мисля, че съдът ще има избор. Ще трябва да те освободи, и то незабавно.

Марс обви кърпата около врата си, при което мускулите му се очертаха под тясната тениска. После седна срещу Декър и попита:

— Колко време ще отнеме това според теб?

— Ще приключи доста бързо.

— Как изглеждаше? — продължи Мелвин.

— Кой? Монтгомъри ли?

Марс кимна, забил поглед в пода.

— Вероятно като повечето хора, които си срещнал в затвора — каза Декър.

— Скапан задник, който обича да причинява болка на другите?

— Служил е във Виетнам. Бил е ранен, в резултат на което е получил адско главоболие. Станал престъпник, за да си плаща наркотиците, защото от Министерството по въпросите на ветераните отказали да му помогнат.

— Но защо е убил родителите ми?

— Сигурен ли си, че искаш да го чуеш? Това няма да промени нищо.

Марс го погледна.

— Разкажи ми.

— Баща ти се е озовал на неподходящото място в неподходящото време. Монтгомъри се опитал да заложи свои вещи при него. Заяви, че баща ти е отказал да ги вземе и го е обидил. Монтгомъри се ядосал, проследил го, тъй като искал да го обере, но когато влязъл у вас, разбрал, че баща ти е само служител, а собственикът вече е внесъл оборота в банката. Затова направил… Знаеш какво, като взел пушката, която намерил в стаята ти. А после слязъл в гаража и взел туба с бензин.

Марс продължаваше да се взира в пода.

— Вярваш ли му?

— Съобщи подробности, които само истинският убиец би могъл да знае.

Марс вдигна глава.

— Вярваш ли, че той го е направил?

Декър не отговори.

— Това означава ли, че не му вярваш?

— Няма значение дали аз му вярвам или не. Само истината има значение.

— Това не отговаря на въпроса ми — възрази подравнен Марс. — Защо правиш нещата толкова трудни, Декър?

— Задачата ми е да открия истината, Мелвин. Казах ти го още при първата ни среща. Освен това в момента не вярвам на никого.

— Включително на мен?

— Ти ми помагаш да се добера до истината. И то по-бързо от обичайното. — После добави: — Вероятно защото си такъв симпатяга…

— Не мислех, че имаш чувство за хумор — засмя се Марс.