Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Нямам никакви планове — изсумтя тя. — Живея тук и едва си плащам наема. Работя в бакалията и си докарвам още някой долар в ресторанта на „Макдоналдс“ на магистралата.

— Синът ви с вас ли живее? — попита Декър.

Тя кимна.

— Томи. Добро момче е. Добре се справя.

— Според баща му е отличен футболист.

— Така е — кимна Реджина.

— Не ходи ли на свиждане на баща си?

Тя го изгледа сърдито.

— Не, защо да ходи?

— Добре е, че подкрепяте съпруга си в този труден момент — отбеляза Джеймисън.

— Имахме хубави моменти, макар и малко. А и той е баща на Томи. Аз обвинявам проклетото правителство. Чък е воювал за страната си, бил е ранен в главата, а какво направи правителството за него? Нищо. Това е престъпление, мен ако питате.

— Доста хора ще се съгласят с вас — отбеляза Девънпорт.

— Можете ли да ни кажете нещо друго? — попита Богарт.

— Не знам нищо повече — каза Реджина и погледна часовника си. — Трябва да тръгвам за работа. Смяната ми започва след двайсет минути.

Тя ги изпрати до вратата и я затвори след тях.

Богарт погледна Декър и попита:

— Какво ще правим сега?

— Ще отидем да видим местните „Кугуари“.

Когато наближиха гимназията, чийто адрес Декър бе открил с помощта на мобилния си телефон, дъждът се усили.

— Какво правим тук? — попита Богарт.

— Спомена някакви „Кугуари“ — добави Девънпорт.

Декър кимна.

— Обърнахте ли внимание на снимките в дома на Реджина Монтгомъри? Синът й носеше екип на футболния отбор на „Кугуарите“.

— Добре, това означава, че искаш да разговаряш с него, но той никога не е ходил на свиждане на баща си — изтъкна Джеймисън.

— Не искам да говоря с него за баща му.

Богарт спря на паркинга за посетители и всички заедно се отправиха към канцеларията на училището.

Няколко минути по-късно вече вървяха към физкултурния салон, придружени от заместник-директора.

— Томи приключи учебните си занятия за днес — каза мъжът, докато вървяха по коридора. — Но отборът тренира в салона.

— Нали футболният сезон вече приключи? — попита Богарт.

Заместник-директорът се усмихна.

— Това е Алабама. Футболният сезон никога не приключва напълно. А и тази година спечелихме регионалното първенство. Момчетата искат да защитят титлата догодина. Затова тренират допълнително.

Заместник-директорът ги въведе във физкултурния сезон и размени няколко думи с треньора, който минута по-късно доведе Томи Монтгомъри.

Той се оказа симпатично момче, по-високо от баща си, с широки рамене, масивни ръце и още по-масивни крака. Изгледа ги навъсено и каза:

— Разбрах, че сте дошли заради баща ми.

— Точно така — отвърна Богарт.

— Нямам какво да ви кажа за него, защото изобщо не го познавам. Не го свърташе у дома. Радвам се, че го тикнаха в затвора и го разкараха от живота ми.

Декър погледна останалите играчи, които тренираха различни комбинации.

— На коя позиция играеш? — попита той.

Томи го погледна.

— Защо? Разбираш ли от футбол?

— Малко. Прекалено си дребен, за да играеш на офанзивна позиция. А също и като лайнбекър. Но ръцете и краката ти са достатъчно дълги. Прасците ти са твърди като камък, бедрата ти са набраздени от мускули, пръстите на ръцете ти са покрити с мазоли. Следователно много играеш с топката и много тичаш. А това означава, че си тейл бек или краен нападател.

Томи го изгледа по съвсем различен начин.

— Наистина си играл. Тейл бек съм.

Джеймисън заяви гордо:

— Декър е играл за Университета на Охайо. А после и в националната лига за „Кливланд Браунс“.

Томи зяпна.

— Наистина ли?

— Получи ли вече предложения за стипендии?

— Започнах да ги получавам още в осми клас. Догодина завършвам и вече имам три солидни оферти, две от колежи с отбори в Първа лига и една от Втора.

— Това е чудесно. Радвам се за теб. Знаеш ли, поговорихме с майка ти. За нейното бъдеще. След като баща ти… — Декър не довърши изречението и впери изпълнен с очакване поглед в Томи.

— Да.

— Ще завършиш след една година. Надявам се тя да се справи дотогава.

— О, ще се справи. Вече има пари.

Богарт понечи да каже нещо, но Декър продължи:

— Да, вече има пари. Тъкмо се канеше да ми разкаже за тях, когато стана време да тръгва за работа.

— Има доста пари. Достатъчно, за да свърже двата края.

— Така ми каза и тя. Имаш ли представа откъде са дошли?

— От застрахователите. Скапаният ми баща си направил застраховка „Живот“. Да не повярва човек.