Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Продължавай да проучваш семейство Марс — каза Богарт.

Милиган кимна, но не прие задачата с особен ентусиазъм.

— Били са застреляни, а телата им запалени — каза Декър. — Защо и двамата?

— Ако смяташ, че е направено с цел да се затрудни идентификацията им, грешиш — отвърна Милиган. — И двамата са разпознати по зъбния статус.

— Защо тогава? — настоя Декър.

— Дали в това няма някаква символика? — зачуди се Богарт. — Ако Марс е извършителят, може да е искал да заличи образите им от живота си. Изгарянето на труповете би могло да постигне този ефект.

— Но нали Чарлс Монтгомъри си е признал убийствата — посочи Декър. — Трябва да говоря с него.

— Работим по въпроса — отвърна Богарт.

— Домът на семейство Марс не е далече от тук — отбеляза Декър.

— Точно така. Но е изоставен. Предполагам, че никой не е искал да живее там след случилото се.

— А мотелът, в който Марс е отседнал? — попита Декър.

— Съборили са го. Сега на това място има търговски център — обясни Милиган.

— А домът на Елън Танър?

— Още си е на мястото, но тя отдавна го е напуснала. Не съм сигурен какво ще откриеш там.

— Затова ще проверя — каза Декър. — Да вървим.

След като излезе от стаята, Милиган улови Богарт за ръката.

— Може „Морило“ да не беше най-подходящият случай, но все още разполагаме с папка, пълна с далеч по-перспективни възможности за разследване.

— Още сме в самото начало — отвърна Богарт.

Милиган пусна ръката му и каза:

— Явно му имаш голямо доверие.

— Да, така е. Защото си го е заслужил.

Богарт излезе и тръгна след Декър.

Милиган го последва неохотно.

Къщата бе запустяла, а дворът обрасъл в храсти и дървета с гъсти корони, същинска джунгла, през която човек можеше да си проправи път само с мачете.

Декър обаче използва огромните си ръце и масивното си тяло, за да стигне до дома. Богарт и Милиган го следваха.

Спряха пред прогнилата предна веранда и вдигнаха поглед към фасадата. Прозорците на втория етаж бяха заковани с шперплат, но следите от пожара личаха ясно.

— Там са намерили телата — отбеляза Декър, а Богарт кимна в знак на съгласие.

— Трябва да внимаваме къде стъпваме — каза Милиган, — за да не пропаднем.

Декър мина предпазливо по верандата, като заобикаляше най-прогнилите дъски. Добра се до входната врата и я побутна. Тя не помръдна.

Той опря масивното си рамо, натисна, дървото изпука и вратата се отвори. Разбира се, електричество нямаше, но именно затова бяха взели мощни фенери.

Влязоха вътре и откриха, че помещенията са разчистени от отломки и боклуци, но миризмата на плесен и гниене беше навсякъде.

Богарт закри носа си с длан.

— По дяволите, не съм сигурен, че е безопасно да дишаме това.

Декър погледна нагоре.

— Покривът и прозорците са цели. Затова вътре няма отломки.

Завъртя фенерчето, огледа помещението и пристъпи напред с бавни, предпазливи крачки.

Къщата беше малка и огледът на приземния етаж и гаража не им отне много време. Нямаше мазе, затова се насочиха към втория етаж.

Веднага щом Декър стъпи на първото стъпало, съзнанието му оцвети всичко в синьо. Случи се толкова внезапно, че едва не се спъна. Милиган го хвана за ръката.

— Добре ли си?

Декър кимна, макар изобщо да не се чувстваше добре.

Бе започнал да вижда всичко в синьо, когато се натъкна на труповете на своето семейство. И когато се върна в дома си след това.

Електриковосиньо, което потискаше всяко друго сетиво и го караше да се чувства особено, тревожно дори.

Трябва да го преодолея.

Премигна бързо, но синьото се връщаше всеки път когато отвореше очи.

Синестезията съвсем не е толкова хубаво нещо, колкото някои смятат.

Той заизкачва стъпалата предпазливо и се озова на горния етаж.

Там имаше само две спални — на Марс и на родителите му. И обща баня.

Декър влезе в първата стая. Предположи, че е била на Марс. Леглото му още беше там, а на стената над него бяха окачени прокъсани плакати на изпълнители на ритъм енд блус като Лутър Вандрос и Кийт Сует. На срещуположната стена откри още едно потвърждение, че това не е спалнята на родителите — омачкани плакати на Наоми Кембъл и Клаудия Шифер.

— Типичен американски младеж — отбеляза Милиган. — Боже, тази стая прилича на капсула на времето.

— Къде ли е бил сандъкът за оръжията? — попита Декър.

Милиган посочи отсрещната стена.

— Ей там. Сандък за една пушка с чекмедже за боеприпаси в долната част.