Дэвид Балдаччи - Последната миля

Дум изкрещя и настървено се втурна към Марс.

Беше прекалено лесно. Дум беше едър и мускулест, но отчайващо бавен. Имаше огромни ръце, но слаби бедрени мускули. И щеше да плати висока цена за този дисбаланс.

Марс се наведе отново, блокира ръката с ножа, заби рамо в корема на Дум и се изправи рязко. Изпълни същото движение, с което бе просвал на земята сто и петдесет килограмови футболисти.

Сто и двайсет килограмовият Дум полетя във въздуха високо над главата на Марс. Тълпата от зяпачи отстъпи и в следващия миг той се стовари върху пода, плъзна се по бетона и заби глава в стената.

Чу се пукот, тъй като в резултат на удара прешлените на гръбначния му стълб се смачкаха. След което Дум не помръдна. Все едно бе претърпял автомобилна катастрофа, но без автомобила. От устата му потече кръв. Самоделният нож падна от ръката му и изтрака на пода.

Дий и Дум бяха извън играта.

Кръвта от раните им образуваше локви на мръсния под.

Двамата си бяха взели „сбогом“ със затворническата система на щата Тексас.

В интерес на истината, Марс нямаше представа дали са мъртви. И не му пукаше. Стори му по-справедливо да останат инвалиди до края на дните си.

Вдигна поглед към Гадняра и извика:

— Той също е въоръжен, сър. По-добре извикайте надзирателите.

В този момент охраната се нахвърли върху Марс с извадени палки и заудря, докато той не рухна на земята. През цялото време обаче не спря да се усмихва.

— Кой си ти, по дяволите?

Мелвин Марс се бе събудил току-що и сега се опитваше да се надигне на болничното си легло.

Еймъс Декър го наблюдаваше от високо.

— Мисля, че си най-големият късметлия на света, Марс.

— Шегуваш ли се?

Марс понечи да се изправи, но едната му китка се оказа закопчана с белезници за леглото. Освен това цялото тяло го заболя от усилието, а и от ударите, които бе понесъл. Лицето му се бе подуло като балон.

Декър подпъхна огромната си длан под кръста му, изправи го и го подпря с възглавницата. После придърпа стол и седна до Марс, който впери поглед в него.

— Познаваме ли се?

— Не, освен ако не си спомняш един лайнбекър от Охайо, когото унижи преди двайсет и две години.

Марс присви очи и огледа Декър от главата до петите.

— Унижавал съм много хора на игрището. Изглеждаш ми доста едричък за лайнбекър. Сигурно си качил някой и друг килограм.

— Не един и два, а поне петдесет. Ти, от друга страна, изобщо не си се променил.

— Кой си ти?

— Работя за ФБР.

— Агент ли си?

— Не, просто работя за Бюрото.

— Не знаех, че това е възможно.

— Не е съвсем.

— Защо си тук? — попита Марс.

— Заради твоя случай. И последните събития.

— Защо Бюрото проявява интерес?

— Защото аз проявявам интерес.

— Което ме връща на първия ми въпрос. Кой си ти?

Декър показа служебната си карта.

— Еймъс Декър.

— Защо каза, че съм най-големият късметлия? Изобщо не се чувствам такъв.

— Поради три причини. Първо, някой признава, че е извършил убийствата, за които си осъден, а това означава, че можеш да излезеш на свобода. Второ, въпреки побоя, който са ти нанесли, нямаш нито една счупена кост, нито една сериозна контузия. Лекарите твърдят, че пораженията не са тежки, а това означава, че имаш много дебела глава.

— А третата причина?

— Двама надзиратели издадоха колегите си и дадоха показания за капана, който са ти устроили в затвора. Затова няма да бъдеш подведен под отговорност за случилото се.

— И какво точно се е случило?

— Единият е мъртъв, другият парализиран.

— А Гадняра?

— В момента е зад решетките и срещу него се води разследване.

Марс се засмя и раната на сцепената му устна прокърви.

— Гадняра зад решетките! Не мога да повярвам!

— Забрави Гадняра! Да поговорим за теб.

Марс впери поглед в Декър.

— Наистина ли сме играли един срещу друг в колежа?

— Помниш ли, когато „Лонгхорнс“ разби „Бъкайс“ с пет тъчдауна? В Кълъмбъс, Охайо?

Марс се усмихна отново.

— Ти ме попита как съм успял да го направя.

Декър кимна.

— Какво мога да кажа? Тренирах здравата, но по-голямата част от уменията ми бяха дар от Бога.

— Бог не беше толкова щедър към мен.

Марс се огледа.

— Къде съм?

— След като разбрахме за случилото се, уредихме да те прехвърлят в болница близо до родния ти дом.

— Кога дойде тук?

— Кацнахме преди шест часа.

— И други ли има?

— Дойдох с екип.

— Цял екип федерални агенти се интересува от моя случай? Защо? Само защото някакъв тип си е признал? Толкова ли рядко се случват подобни неща?