Дэвид Балдаччи - Последната миля

Гадняра беше толкова едър, че тялото му изпълваше рамката на вратата. Челото му бе смръщено, но на устните му играеше усмивка.

— Какво става? — попита Марс.

— Я млъквай! Разрешил ли съм ти да говориш?

Зад гърба на Гадняра изникнаха още двама надзиратели и оковаха краката на Марс. Той се затътри по коридора, а веригите му задрънкаха като оковите на Марли, призрака от „Коледна песен“ на Дикенс.

Мелвин Марс тръгна по коридора, а през решетките на килиите от двете му страни надничаха затворници. Усещаше противния дъх на Гадняра, смесица от цигари и уиски.

— Извади голям късмет — заяви Гадняра, чийто дебел врат потръпваше в унисон с всяка сричка. — Местят те от отделението на смъртниците. Преминаваш на общ режим. Момчетата там ще се зарадват на шоколадовия ти задник, Джъмбо.

Марс не смяташе, че е извадил късмет. Връщането при останалите затворници означаваше само едно.

Беше се запътил към неофициалната си екзекуция.

Искаш ли да оцелееш в затвора, трябва да следваш определени стратегии и тактики.

Искаш ли да убиеш някого, също трябва да следваш определени стратегии и тактики. Изваждането му от отделението на осъдените на смърт беше такава стратегия.

Тактиката на планираното му убийство щеше да стане ясна по-късно.

Водеха го към друг блок. Когато втората врата се затвори зад гърба му с характерното съскане на автоматизирани хидравлични плъзгачи, едрата длан на Гадняра се стовари върху рамото му и го спря.

— Последна спирка, Джъмбо.

Надзирателите свалиха белезниците от ръцете му, но не и веригите от краката му. После се обърнаха и си тръгнаха.

Марс се огледа.

Отделението на осъдените на смърт бе разположено в Блок 12, но сега Марс се намираше в отделение със затворници на общ режим. Навсякъде около него имаше такива — някои в гащеризони, други с къси панталони, получени след отрязване на крачолите. Макар да бе астрономическа зима, в затвора бе доста горещо. Вентилаторите над главата му се въртяха усилено, но едва успяваха да раздвижат гъстия влажен и зловонен въздух, надвиснал като облак отровен газ.

Група затворници седяха край маси, занитени към пода. Едни разговаряха, други правеха лицеви опори, трети се набираха на лостове, монтирани по стените. Миризмата на пот, цигарен дим и забъркани в затвора наркотици го удари като цунами. Наоколо се разхождаха надзиратели и удряха с палки по мазолестите си длани. Оглеждаха внимателно помещението и следяха за евентуални проблеми. Погледите им обаче непрекъснато се връщаха към Марс.

Явно той бе специалният гост на днешното шоу, което щеше да започне всеки момент. Липсваха само пуканките.

Затворниците също се обърнаха към Марс. Онези, които правеха лицеви опори и набирания, спряха, избърсаха длани и отстъпиха към стените.

И зачакаха. Израженията им бяха ясни.

Слава богу, че това не съм аз!

Новините се разпространяваха бързо. Марс трябваше да излезе на свобода, след като едва не бе екзекутиран.

Да излезе на свобода!

Не, нямаше да стане. Можеше да излезе само с краката напред.

Марс разтри китките си на местата, където белезниците се бяха впивали в тях. Болката бе добре дошла. Тя означаваше, че още е жив. Това, разбира се, бързо можеше да се промени. Но поне за момента той продължаваше да диша.

Вдигна поглед към разположения високо над главата му коридор, по който патрулираха надзиратели. Гадняра стоеше там и се взираше в него. Онзи грубиян Рийди го гледаше със същото самодоволно изражение. Все едно бяха патриции в очакване на гладиаторските битки.

Марс извърна поглед към затворниците, които го наблюдаваха. Двама от тях като че ли проявяваха по-сериозен интерес към появата му. И двамата бяха бели, по-едри от него, с мускули, оформени в затвора, целите в татуировки, с гъсти бради, умопомрачени погледи и прогнили зъби, най-вероятно проядени от онези гадости, които произвеждаха на място или вкарваха нелегално.

Приличаха на Туидъл-Дий и Туидъл-Дум.

Марс нямаше представа какви престъпления са извършили Дий и Дум, за да се озоват тук. Но виждаше, че са попаднали където им е мястото. Не бяха хора, а животни в клетка. В момента обаче клетката бе отворена. И те бяха излезли на свобода.

Заради мен, помисли си Марс. А моите крака са оковани.

Протегна врат, нещо изпука и мускулите му сякаш се поотпуснаха.

Огледа мястото, както бе правил по време на мачовете, когато бе събарял на земята далеч по-едри мъже и почти винаги бе печелил битката. Обикновено разделяше футболното игрище на квадрати, което му помагаше да се ориентира по-добре. Можеше да обхване всичко с един поглед, изключително рядко качество в спорта, което Марс не бе загубил след всичките тези години.