Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Беше отдавна.

— След това също трябва да си тренирал.

— Защо реши така?

— Нали си бил полицай, а после и следовател. Тогава също трябва да си бил във форма.

Декър затича отново, а тя — редом до него.

— Това също беше отдавна.

— Не чак толкова. Колко време е минало от тогава… двайсет месеца?

— Явно знаеш доста за мен.

— Много съм любопитна, Еймъс, а ти си невероятен обект за изследване.

— Защо? Защото мозъкът ми се повреди до такава степен, че не ми позволява да забравя каквото и да било? И защото виждам нещата в червено, жълто или синьо, макар те да са в друг цвят?

— Това е моята област. Не мога да се преструвам, че не проявявам интерес. Осъзнаваш ли какъв уникален случай си?

— Никога не съм се замислял.

Тя понечи да каже нещо, но се разколеба.

— Радвам се, че се видяхме. Отивам да взема душ. Ще се видим в офиса.

Декър я изгледа продължително, след това излезе от пистата и седна на една пейка отстрани.

Когато сърдечният му ритъм се нормализира и той се увери, че няма да получи инфаркт, стана и бавно пое към квартирата си. Там се изкъпа и облече някои от новите си дрехи. Предишната вечер ги бе пробвал, но сега му се сториха малко по-широки.

Може само да си въобразявам.

Отвори хладилника: соево мляко, портокалов фреш, кисело мляко, ябълки, яйца от органично отглеждани кокошки. Хлябът беше пълнозърнест. Пилето бе хранено диетично. Каймата бе пуешка. Маслото се оказа рапично. Цялата долна част на хладилника бе заета от свежи зеленчуци. Декър надникна в килера. Диетични зърнени храни, фъстъчено масло с ниско съдържание на натрий, мед, супи, отново с ниско съдържание на натрий, органични макаронени изделия, нещо тестено с формата на оризови зърна, наречено „орзо“, шишенца витамини, олио от ленено семе, енергийни блокчета, банани, две дузини изотонични напитки в различни цветове… Нямаше нито едно пликче с чипс, блокче шоколад или кутийка сладолед.

Декър напълни една купичка с корнфлейкс, който приличаше повече на катеричи изпражнения, заля го с мляко и наряза отгоре цял банан.

Джеймисън бе проявила милост, защото имаше кафе, и то истинско. Сметаната обаче бе обезмаслена, а захарта бе от онази кафявата, нерафинираната, която Декър само бе виждал, но никога не бе ползвал. Джеймисън явно бе конфискувала рафинираната захар, която Декър бе използвал предишния ден.

Направи си кафе и отнесе чашата и купичката на масата, седна и изяде закуската си.

Странно, чувствам се заситен, помисли си той, докато миеше съдовете.

Погледна часовника си. Екипът трябваше да се събере след половин час. Имаше малко време, преди да дойде Джеймисън. Седна на стола и зарея поглед през прозореца към улицата, която започваше да се изпълва с живот.

Много хора влизаха и излизаха от „Куонтико“ по всяко време на денонощието. В момента Декър бе дребно винтче в огромния механизъм на военната база. Искаше ли да играе тази роля?

Затвори очи и безпогрешната му памет неволно се върна към смъртта на семейството му. Към последвалите месеци на агония, а после към издирването и ликвидирането на убийците. А накрая към осъзнаването, че макар случаят да е приключил, за него той винаги ще си остане кървяща рана.

Когато отвори очи, те бяха плувнали в сълзи, а цялото му тяло трепереше.

Времето не бе в състояние да излекува тази травма. При човек, който никога не забравя нищо, това бе просто невъзможно. Образите, свързани със смъртта на семейството му, изникнаха така ясно в паметта му, както в деня на убийствата. И не само образите, но и болката, която ги съпътстваше. Те нямаше да помръкнат до сетния му миг.

Надзърна през прозореца навреме, за да види как миниатюрната кола на Джеймисън спира отвън. Изтри очи, стана и се плесна няколко пъти по лицето.

Можеше да живее в миналото или да рискува и да направи опит да си създаде бъдеще.

В някои дни това решение изглеждаше по-лесно, отколкото в други.

Еймъс Декър се запъти навън.

Тропането по вратата сепна Марс. Миг по-късно зейна отворът в долната й част.

— Докарай си задника тук — изрече гласът.

Марс се надигна послушно от нара, обърна се с гръб към вратата, приклекна и протегна ръце назад, докато дланите му се изравнят с отвора. Когато белезниците се стегнаха около китките му, той се изправи, отстъпи встрани и вратата се отвори.

Беше Гадняра. Работеше тук, отпреди Марс да пристигне в затвора. Изминалите години го бяха направили още по-злобен.