Дэвид Балдаччи - Последната миля

Дишането му се забави, мускулите му се отпуснаха. Почувства се добре.

Двайсет години от живота ми. Двайсет проклети години.

Обзе го мощен изблик на гняв. И също толкова мощно раздразнение.

Някой трябваше да си плати. И някой непременно щеше да си плати.

Джъмбо се приготви за много твърдо кацане.

Пристъпи напред с намерението да вземе със себе си двамата затворници, ако ще напуска този свят.

Познаваше терена, а онези двамата постъпиха така, както очакваше — обърнаха му гръб и се отдалечиха. Всички избягваха прокажените. Страх ги бе да не се заразят.

Марс вдигна поглед към Гадняра и Рийди. Знаеше какво очакват да видят на лицето му. Страх.

Вместо това той се усмихна.

И видя на техните лица това, което очакваше. Изненада.

Обърна се с лице към Дий и Дум, които се бяха откъснали от групата и се опитваха да го заобиколят като диви кучета, надушили следа. В Тексас имаше много диви кучета, които винаги ловуваха на глутници. Преследваха ранени животни, изтощаваха ги до смърт и се нахвърляха върху тях.

Е, Марс не беше нито ранен, нито изтощен.

Запита се каква ли награда ще получат. Дрога, цигари? А може би покровителите им щяха да вмъкнат някоя проститутка в затвора.

Щеше да ги накара да се потрудят за наградата.

Дий и Дум бяха на по трийсет и няколко. Доста по-млади от него. Освен това изглеждаха яки, корави, целите покрити с белези.

Е, относително корави.

Защото всичко е относително.

Марс възнамеряваше да разбере колко корави са всъщност тези двамата.

Пристъпи към Дий, без да изпуска Дум от периферното си зрение. Дий беше нападателят, който щеше да го атакува фронтално, защото бе здрав и едър. Изглеждаше изненадан, че Марс тръгва към него. Промяната в изражението му подсказа на Марс, че възприема позитивно този ход. В края на краищата улесняваше работата му.

Вторият нападател подсигуряваше първия. Провалеше ли се Дий, Дум щеше да свърши работата вместо него и да го прати в отвъдното.

Марс наблюдаваше с крайчеца на окото си Дум, който се напрегна — приготвяше се да действа. Дълбоко в себе си искаше приятелят му да се издъни, за да се намеси и да покачи акциите си в затвора до небивали висоти.

Марс си го представи как се хвали. Видях сметката на оня тип, двойния убиец. Бивш играч от НФЛ. Най-едрият и злобен тип, когото някога сте виждали. Но аз избърсах пода със задника му.

Щеше да разказва тази история през следващите четирийсет години тук. Но имаше една малка подробност: това нямаше да се случи. Марс не смяташе, че на Дий и Дум им остават повече от четирийсет секунди живот, да не говорим за четирийсет години.

Пригответе се, нещастници, защото Джъмбо идва.

— Как си, брат? — обърна се Марс към Дий.

— Не съм ти брат — озъби се онзи.

— Знам, просто се опитвам да завържа разговор. Нищо повече.

Дий не отговори. В ръката му се появи самоделен нож. Замахна към Марс със скоростта на мълния. Ударът бе насочен към корема му, след което острието щеше да се плъзне към гърдите. Бърз и чист удар с обилен и фатален кръвоизлив. Изключително болезнен.

Затворниците и надзирателите отстъпиха назад, за да осигурят на Дий пространство за действие.

А на Марс — достатъчно място, за да падне.

Сбъркаха. Трябваше да направят точно обратното.

Марс вече бе навел рамене, приклекнал леко и напрегнал мощните си бедра. Те го изстреляха като снаряд въпреки веригите на краката му. Юмрукът му се стовари върху ръката, която държеше оръжието, а дясното му рамо се заби в гръкляна на Дий, в резултат на което брадичката на Дий се вдигна под такъв ъгъл, че остра болка прониза тялото му, преди да загуби съзнание.

Чу се отчетливо пукане, когато гръбнакът му се изви до точка, от която нямаше връщане назад. Всичко приключи за част от секундата.

От устата на Дий потече кръв и той се строполи на пода. Самоделният нож падна от ръката му.

Единият противник бе елиминиран.

Марс посочи ножа.

— Ей, този е въоръжен — извика той на най-близкия надзирател. — Внимавайте. Някой може да пострада.

С периферното си зрение регистрира онова, което очакваше.

След като видя бързия край на по-едрия Дий, Дум като че ли се разколеба, но не можеше да отстъпи, при положение че всичките му приятели, и особено Гадняра, наблюдаваха сцената.

Трябваше да довърши започнатото. Нямаше избор. В противен случай той самият щеше да получи нож в корема. Така стояха нещата тук.

Америка не разполагаше с истински затвори, а с наказателни колонии, в които цареше анархия. Хората, попаднали там, се връщаха седемнайсет века назад в миналото. Силните оцеляваха, докато на пътя им не се изпречеше някой още по-силен, а слабите умираха като мухи.