Дэвид Балдаччи - Последната миля

Разбира се, самовлюбените кариеристи вече са тук. Това място е пълно с такива.

Той закрачи бавно към сградата и влезе. Не бе забравил служебната си карта. Младежът на рецепцията му връчи кърпа и ключ от шкафче, което Декър му върна, но задържа кърпата.

— Имате вид на човек, който може да прегази танк — каза младежът, без да откъсва поглед от огромния корем на Декър.

— Редовно го правя — отвърна Декър с нова въздишка и се отправи към просторната зала, в която мъже и жени в удивително добра форма се трудеха над уредите със завидно усърдие.

Декър откри свободно ъгълче, остави кърпата, погледна се веднъж в огледалото и реши да не го прави повече. След лека кардиоваскуларна загрявка започна да се разтяга и се задъха. Не се отказа и продължи с разтягането. Годините, в които бе правил това всеки ден като футболист, го бяха запазили в по-добра форма, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Въпреки това се чувстваше доста скован. Ставите му започнаха да пукат, а гръбнакът го заболя на места, които не се бяха обаждали от години. Все пак започваше да загрява.

Покрай него мина млада жена. На ластика на шортите й от ликра бе закрепена служебна карта от ФБР. Жената бе красива и в изключително добра форма, сякаш грам мазнина не смееше да полепне по тялото й. Когато видя Декър да се навежда и да докосва пръстите на краката си, след което да опира длани в пода, тя възкликна:

— Впечатляващо!

— В такъв случай ви препоръчвам да не гледате повече, защото това е най-доброто, на което съм способен.

Тя се засмя и отмина.

След като се поразкърши, Декър хвана гирите и ги остави едва след като мускулите го заболяха. Тогава замени тежестите с медицинска топка. Плувна в пот, но се почувства много по-добре.

— Трябва да призная, че съм изумена.

Декър се обърна и видя Джеймисън в спортен екип.

— Идваш или си отиваш? — попита той.

— Отивам си. Дойдох, преди да отворят, но бях в другия край на салона. Тъкмо си тръгвах, когато те видях. — Тя го потупа по ръката и каза: — Чака те доста работа, Декър.

Той остави медицинската топка и сви рамене.

— Стъпка по стъпка, нали така?

— Искаш ли да си тръгнем заедно? Аз живея малко по-надолу от теб.

— Мислех да потичам, за да поотпусна мускулите си.

— Добра идея. Ще се видим в офиса. Еймъс, случайно да си отварял хладилника или килера?

— Забелязах, че са пълни с храна.

Тя го погледна невинно.

— Напазарувах вместо теб, преди да пристигнеш. Не се сърди, но ти купих само здравословни храни. Затова ти донесох онзи отвратителен бургер за закуска, своеобразно сбогуване, преди да поемеш по пътя на здравословното хранене.

— Колко здравословно? — поинтересува се Декър.

Джеймисън се усмихна неловко.

— Няма да ти отнемам удоволствието сам да разбереш. Ще мина да те взема петнайсет минути преди съвещанието — каза тя и си тръгна.

Няколко минути по-късно Декър приключи с упражненията. Изтри потното си лице и се запъти към пистата, която се намираше зад фитнеса, заобиколена от висока до кръста ограда.

Тръгна по нея с по-бърз от обичайния ход, когато усети, че коленете му започват да се подгъват. Тогава намали скоростта. Сърцето му щеше да изскочи, а по лицето му се стичаха струйки пот. Чувстваше се едновременно капнал от умора и ободрен. Беше студено и дъхът му излизаше на малки облачета.

В този миг някой профуча край него толкова бързо, че едва не го събори.

Тод Милиган се извърна с лице към Декър и затича заднешком. Беше облечен в скъп спортен екип, който подчертаваше впечатляващата му физика.

— Ей, Декър, трябва да побързаш малко, ако не искаш някой да те сгази.

Обърна се и спринтира напред. Беше бърз и атлетичен.

И истински задник.

Минута по-късно Декър чу някой друг да го настига. Зачуди се дали Милиган не го е изпреварил с цяла обиколка. Реши да се отмести от пътя му, когато чу глас:

— Добро утро!

Лиза Девънпорт спря до него. Беше по анцуг. Опря ръце на коленете си и задиша дълбоко и продължително.

— Добро утро! — отвърна Декър.

Тя започна да разтяга ръцете и краката си.

— Току-що свърших да бягам и те видях.

— Трудно е да ме пропусне човек. Макар че агент Милиган едва не се блъсна в мен. Направо да не повярваш.

— О, вярвам, вярвам — отвърна сухо тя.

— Реших да потичам по пистата. Току-що приключих с упражненията във фитнеса.

— Фитнесът ми дава сили. Обожавам го.

— Аз също, както виждаш.

Тя се усмихна.

— Но ти си играл футбол в колежа, а също и при професионалистите. Трябва да си бил в страхотна форма.