Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Господи, хора! — възкликна Маклелън. — Двамата сте се издигнали толкова много, че очаквах да имате повече ум. Изобщо няма да се появява. Достатъчно е да изпрати онова, което притежава, на „Ню Йорк Таймс“. Или на Си Ен Ен. Или на Министерството на правосъдието. Много добре знаете с какво разполага. Нали го открадна от нас. Беше глупаво от наша страна сами да създаваме доказателства за това, което сме извършили.

— Можеше да го направи във всеки един момент от изминалите четирийсет години — изтъкна Истланд. — Но не го е направил.

— И ако този път оставим злото да спи под камък, както предложи Дани, ще преживеем тази криза — добави Хюи.

— И всичко ще продължи както преди — завърши Истланд. — Стига само да не клатим лодката.

Маклелън изсумтя презрително и каза:

— Вие, момчета, не разбирате. Не видяхте погледа в очите на Декър. Проверих го. Оказа се умно ченге от Средния запад. Много умно. Поканили са го да се присъедини към новия отдел във ФБР. Но всичко това няма значение. Важно е онова, което прочетох в погледа му. Знаете, че умеех да чета погледите на противниковите играчи. Кой имаше най-много отнети топки в цялата гимназиална лига? И то три години поред? Кой? Кажете ми!

— Ти — отвърна отегчено Истланд.

— Именно. И сега ви казвам, че този Декър няма да се откаже толкова лесно.

— Добре, разбрахме те — рече Хюи.

— Какво искаш да направим, Мак? — попита Истланд. — Кажи какво!

Маклелън допи питието си и се замисли върху отговора.

— Едно време щеше да е пределно ясно.

Истланд погледна Хюи, който не откъсваше очи от Маклелън.

— Да не би да казваш, че трябва да го очистим? Да го взривим?

— Това беше преди петдесет години, Мак — каза Хюи. — Времето е различно. Мястото е различно.

Маклелън стовари юмрук върху масата.

— Тогава начинът ни на живот беше изложен на опасност и ние взехме мерки. Сега отново сме в опасност. Смятам, че пак трябва да вземем мерки. Светът не се е променил толкова много. В интерес на истината, дори виждам махалото да се връща и не след дълго ще стигне там, където му е мястото. Случва се навсякъде. Хората си искат страната обратно. Политиците говорят за това. Приемат закони. За бога, Хю, трябва да го виждаш от мястото, на което стоиш. На хората им омръзна да им пробутват едни и същи глупости. Крайно време беше, по дяволите! Става въпрос за бъдещите поколения на Америка, ако не за друго.

Хюи погледна през прозореца на самолета към белите облаци под краката им.

— Онова, което направихме тогава, беше глупаво. Бяхме млади… луди глави. Беше грешка.

— Не го вярваш — отвърна Маклелън.

Хюи го погледна.

— Разбира се, че го вярвам. Аз съм адвокат. Член съм на Конгреса вече повече от три десетилетия. Председател съм на най-важната комисия на Капитолия.

— Дрън-дрън-дрън — рече подигравателно Маклелън, размахвайки празната си чаша. — Това са пълни глупости! Не ми ги пробутвай, господин Всемогъщи!

— Аз съм главен изпълнителен директор на голяма корпорация, чиито акции се търгуват на фондовата борса — обади се Истланд. — Шейсетте години отдавна отминаха. Хю е прав, вече не сме безмозъчни хлапаци.

Маклелън ги посочи с пръст.

— Подобно отношение запрати тази страна в клоаката, в която се намира в момента. Лошите неща се случват, когато добрите хора стоят безучастно.

Истланд и Хюи се спогледаха.

— Досега винаги сме гласували, нали? — каза Хюи.

— Така е — съгласи се Истланд.

— Аз гласувам да не предприемаме никакви действия, докато ситуацията не се промени — заяви Хюи.

— Съгласен — каза Истланд.

Маклелън ги изгледа продължително, преди да заяви:

— Вие двамата сте станали големи страхливци!

— Подхождаме практично, Мак — отвърна Хюи. — Освен това вече гласувахме. Ще уважиш ли решението ни?

— Да, ще го уважа — отвърна Маклелън. — Засега. Но ако положението се промени, ще приемете ли, че се налага да убием онези кучи синове? — Когато двамата му приятели не отвърнаха нищо, той повиши глас: — Ще приемете ли? Или ще гласувате отново и ще избягате с подвити опашки?

— Ако ситуацията се промени, ще действаме — заяви Истланд и Хюи кимна.

— Имате предвид, че ще ги убием? — настоя за конкретен отговор Маклелън.

— Ако се налага — каза Истланд. — Нямам никакво намерение да влизам в затвора. Мина толкова време… реших, че съм изкупил вината си. Направил съм купища добри неща…

— Амин! — каза Хюи. — Цял живот си бил в полза на обществото. Това компенсира миналите грешки. Дори когато става въпрос за онова, което ние направихме — добави той. — Петдесет години праведен живот срещу няколко безразсъдни действия, за които сега съжаляваме. През годините съм помогнал на толкова много хора. Съвестта ми е чиста. Не се съмнявам, че Бог ми е простил.