Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Мислиш ли, че това е разумно?

— Той е възрастен мъж. Не мога да направя нищо, за да го спра. Освен това може би ще сме в по-голяма безопасност, ако останем заедно, вместо да се разделим. Така ще си пазим гърба.

— Първоначалният ни план да проследим Маклелън, ако направи опит да се свърже с останалите, няма да проработи, тъй като официално сме изтеглени от случая.

— Знам. Ще трябва да използваме друг подход.

— И искаш от мен да задържа Джеймисън тук?

— Ще ти бъда благодарен. Тя няма представа какво съм намислил.

— Докато вие двамата си търсите белята? Много старомодно. Не живеем в петдесетте и Джеймисън не е някоя домакиня, която да си седи у дома.

— Така е.

— Е?

— Предпочитам да действам по този начин. Джеймисън е умна, но не е ченге.

— Същото се отнася и за Марс.

— Той е по-корав от теб и мен, взети заедно. Чувствам се по-добре, когато той е до мен. Освен това е най-заинтересован от случая. Твърдо решен е да стигне до края.

— Мускули срещу оръжия? Кое ще спечели според теб?

— Мускули срещу мозък? Кое ще спечели според теб?

— Това означава, че имаш план?

— Имам план.

— Ще го споделиш ли, в случай че нещо се обърка.

— Не мога.

— Защо, по дяволите?

— Защото не е съвсем законен и не искам да ти създам проблеми.

— Не можеш ли поне да ми кажеш на какво разчиташ?

— Мога. На една размяна.

Богарт го изгледа подозрително.

— Какво означава това?

— Това, което чу. Размяна… смяна… подмяна…

Тримата мускетари бяха заедно.

На борда на частен самолет, собственост на Дани Истланд. Или по-точно, на компанията, която той бе създал благодарение на държавните поръчки в областта на отбраната. Натрупал бе състоянието си с крилчати гайки за по хиляда долара и гуми за по милион. После се бе преориентирал към софтуер и събиране на разузнавателна информация, което вече му носеше милиарди.

След като бе започнал да търгува с кибер данни вместо с оръжия, бе сменил самолета си с по-голям. Производствените му разходи бяха спаднали и сега имаше възможност да изцежда Чичо Сам, пробутвайки му трилиони битове напълно безполезна информация.

И тримата бяха прехвърлили седемдесет, а рождените им дни бяха в рамките на две седмици. И тримата бяха суперзвезди в родния Кейн, най-известните личности на градчето.

Истланд, мегакапиталистът.

Хюи, топ политикът.

Маклелън, вечното ченге.

Те бяха единствените пътници в гълфстрийма. Двамата пилоти се намираха зад затворената врата на кабината.

Маклелън наля питие на всеки. Тримата седяха около маса от полиран махагон на седем мили над земната повърхност.

Лицата им издаваха умора. Телата им започваха да се износват. Всеки от тях се радваше на отлични медицински грижи, затова вероятно им оставаха още десет или дори двайсет години живот, но това не означаваше, че тези години ще преминат леко и безметежно. И тримата го осъзнаваха отлично.

По-младите жени продължаваха да преследват Истланд, но само заради парите му. Третата му съпруга бе получила толкова много при развода, че той не желаеше повече да се обвързва в брак. Интересуваше се единствено от бизнеса си, а пожелаеше ли да прави секс, неговите хора му осигуряваха жена, плащаха й и я отпращаха. Тази система го устройваше. Имаше три деца от трите си съпруги, всяко от които пълно разочарование. Бяха родени със сребърна лъжичка в устата, защото Истланд бе натрупал богатство още на младини. Нямаше внуци, защото безполезните му отрочета не можеха да свършат дори тази работа. Напоследък бе започнал да се чуди на кого ще остави състоянието си.

Търман Хюи бе вдовец, съпругата му, с която бяха живели заедно над четирийсет години, бе изгубила битката с рака миналото лято. Източник на утеха му бяха четирите деца и дванайсетте внуци, както и една симпатична лобистка от Вашингтон, овдовяла след трийсетгодишен брак. Въпреки това нищо не бе в състояние да замени покойната му съпруга. Чувстваше се изгубен без нея, но все пак имаше достатъчно работа — държеше ключа за хазната, от която черпеше цялата страна. Ставаше все по-трудно да продължава да го прави, тъй като всеки избирателен цикъл изпращаше в Конгреса нови и нови хора, твърдо решени да рушат, вместо да управляват. Можеше да напусне Капитолия преди години и да натрупа състояние като лобист или консултант и тогава задълженията му щяха да се изчерпват с провеждането на телефонни разговори, обеди и вечери, а други щяха да вършат черната работа. Но не го бе направил. Очакваше смъртта да го застигне на поста, който заемаше в момента. Вярваше, че върши добра работа, която е в полза на страната му.