Дэвид Балдаччи - Последната миля

Декър кимна бавно.

— Джеймисън и Оливър няма да го приемат добре.

— Ще им кажеш, че Богарт иска да се върнат във Вашингтон, за да работят по случая от друг ъгъл, докато ние с теб оставаме тук.

— Смяташ ли, че ще се вържат?

— Ако разкажеш на Богарт какво се е случило тази нощ, мисля, че ще ти помогне. А Мери може да се върне в Тексас и да продължи да работи по съдебния иск. Съвсем логично е да го направи. А Джеймисън да замине за Вашингтон. Можем и ние да отидем с нея, поне за един ден, за да не заподозре нещо.

— Планът ти изглежда добър. Но ако се обърка, ще трябва да прибегнеш до тактиката си на контролиран хаос.

— Винаги съм готов да я използвам.

— Вече сме в четвъртата част на мача, Мелвин.

— По традиция играя най-добре именно в последните минути.

— Мисля, че ще имаме нужда от всичките ти умения — отвърна Декър.

— И никой няма да иска да смени мястото си с мен. Дори ти, предполагам.

Декър го зяпна продължително.

— Какво има? — попита Марс.

— Пак тази дума. Сервитьорката в ресторанта също я използва.

— Коя дума?

— Смяна.

— Смяна? И как ни помага тя?

— Повярвай ми, помага ни. Нещо повече, тя променя всичко.

— Какво, по дяволите, правим тук, Декър? — попита Джеймисън.

Бяха пристигнали във Вашингтон и се намираха в един кабинет в полевия офис на ФБР в столицата.

Той посочи папките, пръснати по бюрото.

— Работим по друг случай — отвърна Декър.

— Но защо?

— Защото предишният ни отведе в задънена улица. Не казвам, че няма отново да се върнем към него, но междувременно ще насочим вниманието си към нещо друго.

— А Мери Оливър?

— Тя се върна в Тексас, където работи по съдебния иск на Мелвин. Трябва да подготви някакви документи. Не забравяй, че Мелвин се нуждае от пари. Няма и един цент в джоба.

— Той къде е сега?

— Наблизо.

Джеймисън се отпусна тежко на стола и скръсти ръце на гърдите си. Гледаше мрачно и напрегнато.

— Не мога да повярвам, че се предаваш.

— Не се предавам. — Декър помълча, после добави с примирен вид: — Заплашиха ме в хотелската ми стая в Мисисипи. Маскиран тип с пистолет в ръка. Предупреди ме, че ако не се оттеглим, ще ликвидира всички. Теб, мен, Мелвин, Девънпорт, Оливър, хлапето на Монтгомъри… всички.

Джеймисън се приведе напред.

— Мили боже! Значи тези хора държат Девънпорт! Каза ли на Богарт?

— Да, но ръцете му са вързани. Хюи се погрижи за това. Богарт не може да мръдне от тук.

— И какво ще правим? Нищо ли?

— За момента нищо. Но не и в бъдеще.

Тя погледна папките пред себе си.

— Нито един от тези случаи не е толкова интересен, колкото нашият.

— Съгласен съм, но трябва да подходим по-умно, по-хитро.

Джеймисън го погледна.

— Ако се притесняваш за мен, да знаеш, че мога да се грижа сама за себе си. Нали имам пистолет.

— Притеснявам се повече за Мелвин и Мери Оливър.

— Значи престъпниците печелят, това ли искаш да ми кажеш?

— Само временно. Играта няма да свърши толкова бързо. Ще има продължения. А аз винаги съм обичал продълженията.

По-късно през деня Декър се срещна с Богарт.

— Подготвям част от старшите агенти, които трябва да дават показания пред онази подкомисия в Конгреса. Това ще ми отнеме няколко седмици, като междувременно съм отстранен от оперативна работа.

— Това означава ли, че Хюи е притеснен?

— Да, което може би не е толкова хубаво.

— Много е хубаво дори, ако смятат, че можем да докажем съучастието им в извършените тогава убийства.

— Заплашиха те в стаята ти в мотела. Тези хора не си играят.

— Съгласен съм, но нямаме доказателства срещу тях.

— И може никога да не намерим.

— Не и ако открием Рой Марс.

— Нищо чудно вече да се намира в държава, с която нямаме договор за екстрадиране.

— Още имаме шанс.

— Шансът ти да умреш е по-голям. Съветът ми е да кротуваш и да оставиш нещата да поутихнат. Не мога да ти предложа никаква закрила — каза Богарт и впери поглед в Декър. — Но ти, разбира се, няма да ме послушаш.

— Това не означава, че съветът ти не е добър или че не съм ти благодарен. Но не мога да го приема. Тези хора са убийци и трябва да си платят. Много е просто.

— А ако загинеш в хода на разследването?

— Нима обикновените полицаи не си задават този въпрос всеки ден? Но въпреки това обличат униформата и излизат на улицата.

— Ти вече не си ченге.

— Но продължавам да се чувствам като такова.

— А Марс?

— Ще дойде с мен.