Дэвид Балдаччи - Последната миля

Роджър Маклелън бе облечен в цивилни дрехи. Той бе най-бедният от тримата, защото работата на полицай в малък град не носеше кой знае какви доходи. Жената, за която се бе оженил преди четирийсет години, беше жива, но двамата се бяха развели преди петнайсет години. „Непреодолими противоречия“ гласеше формулировката, която днес преобладаваше в бракоразводните дела. Ако в документите за развода бившата му съпруга бе споменала, че в продължение на дълги години е била подложена на домашно насилие, щеше да бъде много по-близо до истината. Децата отдавна бяха пораснали. Те се бяха разпръснали из страната и не се връщаха у дома, защото нямаха причина да го правят.

Маклелън беше избухлив от съвсем млад. Изгубеше ли футболен мач в колежа или университета — защото и тримата бяха следвали в „Ол Мис“, — приятелите му трябваше да го удържат да не се сбие с някой от противниковия отбор.

Хюи сръбваше по малко от питието си. Истланд отпиваше доста по-големи глътки.

Маклелън пресуши чашата си на един дъх и стана да си налее още. Когато той седна, Хюи се покашля и каза:

— Наистина вярвам, че най-лошото отмина. ФБР прекрати работа по случая и агентите се върнаха във Вашингтон.

Истланд кимна, но Маклелън изгледа приятелите си така, сякаш току-що му бяха казали, че Земята е плоска.

— Това са глупости, Хю — отвърна той. „Хю“ беше името, с което само двамата му приятели се обръщаха към него.

Истланд поклати глава.

— Не съм съгласен, Мак. Прибраха се във Вашингтон с подвити опашки.

— Няма да се вържа на това дори за секунда. Седях в кабинета си в управлението и слушах онзи дебелия…

— Декър — обади се Хюи.

— … онзи дебелия — продължи Маклелън — да обяснява, че сме му в кърпа вързани и ще ни прати зад решетките. Вие двамата не знаете какви ги говореше. Аз обаче бях там и го чух. Той няма да ни остави на мира. Имал съм си работа с доста фанатици. За разлика от вас. И съм виждал този поглед. Знам, че ще ни преследва до дупка.

— Много му се иска, затова е говорил така — възрази Хюи. — Разполагам с надежден източник, който потвърди, че разследването е приключило.

— Надежден източник! — възкликна изумено Маклелън. — Не мислех, че във Вашингтон съществува подобно нещо.

— Накарах моето разузнаване да проучи ситуацията, без да обяснявам причината, разбира се, и хората ми стигнаха до същия извод — каза Истланд.

— Да не би това да са онези служители от разузнаването, които обявиха, че Ирак разполага с оръжия за масово унищожение? — възрази Маклелън. — Защото в такъв случай не бих повярвал и на една тяхна дума.

— Мак, моля те не създавай изкуствено проблеми, при положение че те не съществуват — настръхна Хюи. — Нямат никакви доказателства. И няма начин да намерят такива.

— Забравяте Арън Калахан, или Рой Марс, както се нарича сега. Той има доказателства. И този мръсник е жив!

— Да, каза ни го вече, макар да не сме видели категорично потвърждение на това — изтъкна Хюи.

— Че кой друг би извадил онова черно хлапе от килията освен неговия баща? Как е възможно Калахан да се ожени за чернокожа? Не мога да повярвам! Та той беше един от нас.

— Никога не е бил един от нас — отвърна Истланд. — Наехме го, платихме му… Никога не е вярвал в нашата кауза. Интересуваха го само парите.

— Мислеше като нас — настоя Маклелън. — Мислеше така, както трябва да мисли един бял човек. Това имах предвид.

— Ако не го беше погнал, когато видя онзи репортаж по телевизията, нямаше да се озовем в това положение — ядоса се Истланд. — Не си ли чувал израза „Да спи зло под камък“? Той не беше издал тайните ни в продължение на десетилетия, Мак. Ти обаче бръкна право в гнездото на осите и виж докъде я докарахме.

— Отказвам да живея с този меч, надвиснал над главата ми! — отсече Маклелън. — Вие двамата имате купища пари и скъпоплатени адвокати. Ако той проговори, ще успеете да се измъкнете. Но не и аз. Посветих целия си живот на защитата на обществото, докато ти, Дани, трупаше пари, а Хю правеше кариера във Вашингтон. Затова, извинете ме, че се опитах да се защитя.

Маклелън беше много ядосан и за миг изглеждаше, че ще се нахвърли на Истланд, който седеше срещу него. Хюи явно долови това, защото побърза да каже:

— Добре, предлагам да се успокоим и да обмислим нещата. Не бива да губим самообладание. Хайде, Мак, тук нямаш врагове.

Маклелън изгледа продължително Истланд, след което се отпусна в креслото си.

— Дори да предположим, че е жив — продължи Хюи, — защо ще се появява точно сега? Той също ще отиде в затвора.