Дэвид Балдаччи - Последната миля

— И аз смятам същото — присъедини се Истланд. — Дарил съм милиони за благотворителност. Опитах се да направя света по-добро място. Финансирах програми за деца на чернокожи и мексиканци. Помагах им. Знаете, че бащите на много от тях са в затвора. Тъжна работа. Но аз се помирих с миналото си. Харесвам човека, в когото се превърнах. Всеки е правил грешки като млад. Ние също. Но си платихме дълга, така да се каже.

— Вие може да съжалявате за миналото, но не и аз — сопна се Маклелън.

— Не бива да говориш така — предупреди го Истланд. — Всичко се промени. Не може да си началник на полицията, дори в Мисисипи, и да приказваш по този начин. Просто не върви. Може да си го мислиш, но, за бога, не изричай мислите си на глас!

— Наслушал съм се на тези глупости за политическа коректност — озъби се Маклелън. — Не ми казвайте, че сте се присъединили към тия задници!

— Казвам ти само, че светът се е променил — отвърна Истланд. — Работя с генерали от Пентагона, които са чернокожи. Главният ми финансов директор също е чернокож. Дори имам близък приятел, който е чернокож.

— А аз имам чернокожи членове на комисията — добави Хюи. — И като представител на Мисисипи имам цял куп чернокожи избиратели. Може да не одобрявам всичко, което искат, макар претенциите им да са отправени основно към правителството, но приемам факта, че тези хора са тук и няма да отидат никъде. Ще останат сред нас.

— Глупости, излиза, че сте влюбени в тях — отвърна пренебрежително Маклелън. — Обичате ги като свои братя може би.

— Разбира се, че не — каза Истланд. — Но въпреки това трябва да работим и да живеем с тях. И това е най-важното.

— Навремето се борихме за добра кауза — добави Хюи. — За жалост, загубихме. Трябва да го приемем. Това няма да промени начина ни на мислене, но ще промени начина ни на действие. В противен случай аз ще изгубя поста си, а Дани ще изгуби компанията си. Днес е много по-трудно, Мак. И ти го знаеш. Трябва да си даваме сметка за това. И ние го правим. Аз наистина съжалявам за онези жертви. Не биваше да убиваме никого, още по-малко деца… Постоянно се сещам за това.

— Ако баща ти можеше да те чуе какви ги говориш — възкликна отвратен Маклелън, — щеше да се обърне в гроба. Той беше човек със силни убеждения. А на онези… ти им даваш пръст, те отхапват цялата ти ръка. Малките негърчета порастват и стават големи негри. На всичко отгоре се множат педалите и лесбийките. Че и онези транссексуални изроди. Да не би да смяташ, че това е истинската Америка?

— Ако ситуацията се промени — повтори Истланд, — ти обещавам, че ще действаме. Разполагам с необходимите ресурси. Ще свърша работата.

— Искам и аз да присъствам — заяви Маклелън. — Но се съмнявам, че безстрашният ни конгресмен ще пожелае същото. Той има прекалено много за губене, за да продължи борбата, нали, Хю?

Маклелън си наля още, докато Хюи и Истланд не помръднаха от местата си. Той вдигна пълната си чаша.

— Е, момчета, да изпълним ритуала. За Тримата мускетари.

Другите двама вдигнаха неохотно чашите си.

Маклелън пресуши своята, хвърли я на килима и измърмори:

— Можем да целунем добрите стари Съединени американски щати за „сбогом“. — После посочи Истланд с пръст. — Но когато ситуацията се промени, а тя непременно ще се промени, да знаете, че дебелият е мой. Той ме заплаши в собствения ми кабинет. Никой не може да направи това и да очаква, че ще му се размине. Ясно ли е?

— Обещавам — отвърна Истланд. — Декър е твой.

— Сигурен ли си, че не е тук? — попита Марс.

Двамата с Декър оглеждаха от разстояние скромния дом на Роджър Маклелън, разположен в гъсто залесен парцел на двайсетина минути от центъра на Кейн. До него се стигаше по селски път, застлан с чакъл.

— Той е на полицейска конференция в Джаксън. Ще се върне чак утре — каза Декър.

— Откъде получи тази информация?

— Имам източници във ФБР.

— Алармена система? — попита притеснено Марс.

— Не. Все пак говорим за шефа на полицията. Кой ще посмее да влезе в дома му?

— Е, очевидно ние.

— Мога да се справя сам. Ти остани в колата.

— Не, ще стане по-бързо, ако сме двамата.

— Сигурен ли си? — попита Декър.

— Не, но да действаме — отвърна Марс.

Излязоха от колата, прекосиха забързано пътя, заобиколиха къщата и се озоваха пред задната врата. Декър освети ключалката.

— Бравата е елементарна. Не се налага да използва-, ме таран. Дръж това.

Декър пъхна шперца в патрона, повъртя го малко и вратата се отвори. Когато влязоха вътре, той я затвори и се огледа.