Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Какво по-точно търсим? — попита Марс.

— От кабинета на Маклелън липсваше една снимка.

— Добре.

— Нея търсим.

— Но какво ще докаже тя?

— Ще докаже подмяната.

— Какво означава това?

Декър го изгледа странно.

— Първо да я намерим, после ще говорим.

— Но защо да е тук?

— Маклелън е предпазлив. И следва свой собствен план. Сигурен съм, че когато е разбрал за появата ни в града, е свалил снимката, тъй като стратегията му е изисквала да ни покани, за да си „побъбрим“. Не би я върнал на мястото й, след като си тръгнахме.

— Защо? Да не би да очаква да се промъкнем в полицейското управление и да се опитаме да я откраднем? Това е лудост!

— Не. Просто кучият му син е параноик. Няма доверие на собствените си хора. Но в същото време не би я унищожил. Затова я е донесъл в дома си.

Претърсиха партера на двуетажната къща.

— По дяволите! — възкликна Марс, след като провериха книгите в библиотеката. — Този тип определено живее в миналото. Всички тези книги са посветени на превъзходството на бялата раса и на потискането на хора като мен. Те твърдят, че белите трябва да се въоръжат и да отвоюват страната си.

— Не знаех, че сме я загубили — отвърна Декър.

— Смешна работа.

— Не е никак смешно. Повечето от тези книги са написани през последните пет години. Очевидно има доста читатели, които тъгуват по „доброто старо време“.

Марс поклати глава.

— Никога ли няма да превъзмогнем това?

— Не знам. Интересува ме само снимката. Да се качваме горе.

На втория етаж имаше три помещения. Едното беше баня, другото — спалня, а третото бе превърнато в работен кабинет. Беше доста голям. Върху старо чамово бюро бе поставен компютър. Лавиците бяха отрупани с книги и списания, а до компютъра лежеше дневник в черна подвързия. В единия край на бюрото стоеше глобус. До него имаше стационарен телефон и стъклена кутия, пълна със старомодни писалки. Върху нея бяха поставени мастилница и сребърен нож за писма.

Декър се зае с компютъра, докато Марс запрелиства дневника.

— Нещо полезно? — попита Декър.

— Саморъчно подписани признания ли очакваш? Не. Пълни глупости. Откачени размисли върху това как трябва да изглежда светът. Познай как! В него няма място за хора с моя цвят на кожата.

Марс остави дневника и започна да претърсва чекмеджетата на бюрото.

Декър седна пред компютъра и натисна няколко клавиша.

— Има парола. Разбираемо.

Въведе няколко възможни пароли, но нито една не свърши работа. Той се облегна назад и се замисли, докато Марс преглеждаше книгите по лавиците.

— Проверявай ги страница по страница, Мелвин, както направихме на долния етаж. Може да е извадил снимката от рамката и да я е пъхнал в някоя книга или списание — каза Декър и продължи да въвежда пароли. — Влязох! — възкликна той най-сетне.

Марс дойде и надникна над рамото му.

— Коя беше?

— Джордж Уолъс. Кралят на сегрегацията. Само с главни букви.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко. Е, да видим какви ги върши онлайн добрият полицейски шеф. — Декър отвори уеб браузъра и прегледа данните за търсенията в интернет. — Пада си по организации, изповядващи превъзходството на бялата раса, отряди за самоотбрана и всички, които отричат етническото многообразие.

— Каква изненада!

— Да прегледаме имейлите.

Декър остана разочарован.

— Или е много умен, или е прекалено старомоден. Никакви имейли. Дори не е регистрирал електронна поща.

— Нещо друго?

— Твърдият диск е чист. На него няма почти нищо. Сигурно използва компютъра само за да чете расистки сайтове.

Декър го изключи и помогна на Марс да прегледа книгите и списанията по лавиците. Час по-късно не бяха оставили страница необърната, но не бяха открили нищо.

— Надявам се да не се окаже, че сме влезли напразно — отбеляза Марс. — Защото пипнат ли ни, ще ме върнат в затвора. Теб също ще те пратят там.

— Ако Маклелън ни хване, затворът ще се окаже курорт в сравнение с това, което ще ни направи.

— Прав си.

Декър огледа стаята.

— Претърсихме навсякъде.

— Може да не е тук. Може да има друго скривалище.

— Възможно е — отвърна Декър, — но нещо ми подсказва, че той би предпочел да държи снимката подръка.

— Прегледахме всяко място, където би могъл да я скрие.

— Знаеш ли — каза Декър, — не можеш да скриеш триизмерен предмет в нещо тънко и плоско. Обратното обаче е възможно.

— За какво говориш?

Декър постави ръце върху глобуса.

— Не те разбирам.