Дэвид Балдаччи - Последната миля

Рой го изгледа презрително и прибра оръжието в кобура под мишницата си.

— Онзи ден беше у дома. Спаси ни от пожара — каза Марс.

Рой сви рамене.

— Защо?

— Защо не?

— Защото не си от хората, които се притесняват от чуждата смърт.

— Това беше нашата къща. На нас двамата с майка ти. Нямаха право да идват там. А и нали казах на дебелия, че ще ти пазя гърба.

— Заради онзи репортаж по телевизията си направил всичко това, нали?

Рой сви рамене.

— Стана прекалено известен, Мелвин. Очаквахме това да се случи рано или късно. Майка ти се молеше всяка вечер, но дълбоко в сърцата си знаехме, че все някой ден Бог няма да чуе молитвите ни. И този ден дойде.

— Как се свързаха с вас? Заплашиха ли ви?

— Да речем просто, че са от хората, под чиито крака не никне трева.

— Но не си ли се подложил на пластична операция? Онзи белег…?

Рой се засмя.

— Нямах пукната пара. Белегът ми остана след едно сбиване заради жена.

— Каква жена?

— Майка ти. Беше прав. Наистина убих хората, които я държаха. До един. Те си го заслужаваха.

— И въпреки това майка ми е останала с теб? С един убиец?

— Нямаше да ми зададеш такъв въпрос, ако беше видял какво й причиняваха.

— Нали каза, че не е било чак толкова зле.

— Излъгах. Беше същински ад. Тя беше семейната прислужница и… проститутка. Позволяваха и на гостите да я използват.

— Ти ли уби Реджина Монтгомъри?

— Беше пълна идиотка! Трябваше само да прояви малко търпение. Тя обаче започна да харчи парите, преди да го екзекутират, и прецака всичко.

— Защо изобщо се свърза с тях?

— Не е ли очевидно? За да спра екзекуцията ти.

— Но ме остави да гния в затвора цели двайсет години!

— Но нямаше да им позволя да те убият.

— Защо?

— Защото обещах на майка ти, че няма да го допусна.

— Не те разбирам. Не разбирам що за човек си ти, по дяволите!

Рой се обърна към него и каза:

— Достатъчно е да не забравяш, че обичах майка ти повече от всичко на света. И пожертвах много заради нея. Бях готов да направя каквото е необходимо.

— Ти си я убил!

— Защото тя го поиска от мен! — изкрещя Рой.

Купето на колата изведнъж отесня, сякаш в него нямаше място за двамата едновременно. Марс се взираше безмълвно в предното стъкло и не намираше сили да се обърне и да погледне баща си.

Рой изрече с усилие:

— Да, направих го. Защото винаги съм правил онова, което тя искаше от мен. — Той се обърна към Марс и добави: — Не само тя умря в онази нощ. Аз също умрях с нея.

— Но ме прати в затвора.

Рой разтри лице.

— Щяха да те убият. Не бива да се съмняваш в това.

— Защото са смятали, че знам какво има в онзи сейф?

Лицето на Рой се изопна.

— Пак ли Декър? Много е умен. Трябваше да му прережа гърлото, когато имах тази възможност.

— Chocha — каза Марс.

— Какво? — погледна го Рой.

— Означава да се престориш на опосум. Да се престориш на мъртъв. Както ти си направил.

— Вече ти казах, че затворът беше за предпочитане пред гроба. Имахме си работа с много опасни типове. Можеха да убият човек само защото им се е сторило, че ги е погледнал накриво.

— Ти ли постави бомбата в църквата? И в офиса на онази асоциация? Ти ли беше?

— Не се бъркай в тези неща.

— Въпросът е елементарен. Отговори ми с „да“ или „не“.

— Самопризнания ли искаш?

— Били са невръстни деца, татко! Пеели са в хора!

Рой извърна поглед.

— Не трябваше да са там. Предполагам, че са закъснели с репетицията.

— Значи ти си го направил.

— Това не зависеше от мен.

— Да не би да казваш, че си напълно невинен?

Рой се засмя.

— Никога няма да чуеш тези думи от устата ми.

— Декър каза на Маклелън, че си по петите им. Искаше да ги уплаши.

— Така ли? Пет пари не давам за тях.

— Наистина ли? Нима те не са причината да убиеш мама? Само ако беше събрал куража да ги убиеш още тогава!

Рой заби поглед в ръцете си.

— Не беше толкова просто.

— Защо не ми разкажеш как е било, татко? Ти ме доведе тук. Нали искаше да поговорим? Защо не ми обясниш как мъж, който се е оженил за чернокожа жена, която е обичал повече от всичко на света, може да се забърка в престъпна група, взривила чернокожи деца? Защо не ми обясниш това?

— Много е просто. По онова време аз също бях расист. Като Маклелън и останалите.

— Какво?

— Докато не срещнах майка ти.

— И какво стана? Расистките ти възгледи се изпариха за един миг?

— Не, но никога повече не нараних човек заради цвета на кожата му.

— Ти нарани мен! Аз съм чернокож! А ти открадна целия ми живот! Открадна живота на собствения си син!