Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Ще те измъкнем от него, Мелвин.

Марс поклати глава.

— Не мисля, че дори ти си толкова добър. С мен е свършено, човече. Властите в Тексас ще намерят начин да ме върнат в затвора. Може би мястото ми наистина е там.

— Щом смяташ така, иди се предай доброволно.

— Какво?

— Не си падам по самосъжалението, Мелвин. Никога не съм намирал време за него. Ти също не можеш да си го позволиш. Каза ми, че искаш да стигнем заедно до истината. Надявам се да не промениш решението си. Това би било чиста загуба на време и за двама ни.

— Не обичаш да захаросваш нещата, нали?

— Мозъкът ми не е устроен по този начин.

— Имаш късмет.

— Ще останеш изненадан, като разбереш колко рядко имам късмет.

— През всичките тези години сякаш съм живял с непознат. Оказва се, че изобщо не познавам човека, когото смятах за мой баща.

— Работата, Мелвин, е там, че той е познавал майка ти. А тя те е обичала. Много те е обичала. Тук няма лъжа и измама. И нейната любов е накарала Рой да направи неща, които в противен случай никога не би направил. Като например да те спаси от екзекуцията. Може никога да не те е обичал. Може да не ти е баща. Но мисля, че любовта на майка ти е достатъчна, за да компенсира всичко това.

Марс помълча няколко минути.

— Нали каза, че мозъкът ти не е устроен по този начин. Не би трябвало да можеш да говориш такива неща.

— Разбирам любовта, разбирам и онова, което тя може да направи с хората, Мелвин, както добро, така и лошо. Колкото и да се е променил мозъкът ми, винаги ще разбирам това.

Декър седеше на края на леглото си. Навън беше тъмно и Марс се бе върнал в стаята си. Декър го посъветва да не споделя за случилото се с никого, поне за момента. Не беше сигурен защо каза това, но усещаше, че нещо не е наред.

Трябваше ли да отидат до Тъскалуса? При положение, че отговорът на загадката бе тук, в това нямаше съмнение.

Тримата мускетари.

Маклелън, Истланд, Хюи.

Декър имаше чувството, че знае истината. Трябваше само да открие начин да я потвърди. Нуждаеше се от доказателства.

Очевидно Рой Марс разполагаше с тях, при това в изобилие. Единственият проблем бе, че нямаше как да се свърже с него. А и дори да знаеше къде да го открие, как щеше да го убеди да му предостави доказателствата, които имаше? Не биваше да забравя и че той е убиец. Знаеше, че е убил Реджина Монтгомъри. И на практика бе признал пред Мелвин, че е замесен в бомбените атентати. Арестуваха ли го, щеше да остане зад решетките до края на дните си. Нищо чудно да получеше и смъртно наказание.

Рой Марс нямаше никакъв стимул да си сътрудничи с тях. Дори да му предложеха сделка, тя при всички случаи щеше да включва продължителен престой в затвора. На неговата възраст това бе равносилно на смъртна присъда. Декър не можеше да си представи, че умен и съобразителен човек като него ще приеме с радост подобна сделка.

И така, Тримата мускетари изведнъж се превърнаха в Тримата недосегаеми.

Декър не можеше да остави нещата така. Всеки човек трябваше да отговаря за делата си. За него нямаше никакво значение колко години са минали. Тримата мускетари бяха виновни за смъртта на много хора. Нещо повече, убийците бяха направили добри кариери, а в случая с Истланд дори се радваха на огромно богатство.

Декър продължи да размишлява.

Съдържанието на банковия сейф. Невъзможно бе Рой да го разнася със себе си. Така лесно би го изгубил, в случай че го заловят.

Не би го скрил и на мястото, където бе отседнал, поради същата причина.

От друга страна обаче, трябваше да има лесен достъп до него.

Това стесняваше малко обхвата на търсенето, но не достатъчно.

Възможните скривалища бяха твърде много.

Но домът на семейство Марс не беше сред тях. Да съхраняваш нещо там бе прекалено рисковано. Следяха го твърде много погледи. А после и пожарът…

Тогава къде?

Порови в паметта си. Върна лентата до собствената си среща с Рой. Припомни си всяка подробност, всяка дума. После анализира онова, което Рой бе казал на Мелвин, с надеждата да открие нещо полезно.

Не смяташе, че той съзнателно би подсказал къде се намира въпросното скривалище. Прекалено хитър бе, за да направи това. Но беше възможно да се е изпуснал неволно.

Съдържаха ли думите му някакъв намек, някакъв ключ?

Дори ключът да бе там, Декър не успяваше да го открие.

Нямаше никакви новини и от похитителите на Девънпорт. Защо ще отвличат някого ей така, безпричинно?

Никой не постъпваше по този начин. Следователно трябваше да има причина. И ако не ставаше въпрос за откуп или изнудване, то за какво?