Дэвид Балдаччи - Последната миля

— Разказах една част на онзи, дебелия…

— Да, и той ми предаде думите ти, но не всичките. Предполагам, че се опитваше да пощади чувствата ми.

Рой се засмя.

— Аз нямам този проблем.

— Но си го имал с мама.

Усмивката на Рой помръкна.

— Убил си я, нали? Застрелял си я в лицето с моята пушка.

— Ракът щеше да изяде мозъка й. Нямахме пари за лечение. Докторите ни казаха…

— Къде поставиха диагнозата?

— В Мексико. Двамата с майка ти останахме там известно време. Опитаха дори експериментални лекарства, но нищо не беше в състояние да й помогне. Не искахме никой в града да знае… За всеки случай.

— Декър каза, че може да са я държали като робиня в Кали. И че е откраднала сребърния чайник, когато е избягала.

— В такъв случай трябва да призная, че дебелият е много умен. Не беше точно робиня, но не беше и свободна. Онези имаха много пари. Осигуряваха й храна. Покрив над главата. Но… не беше свободна да си тръгне. Освен това… не бяха много мили с нея.

— Как тогава е успяла да избяга?

— Така се запознахме. Работех в страната. Хората, които държаха майка ти, познаваха онези, за които работех аз. Повредеше ли се някоя кола, отивах да я поправя. Живееха в същински замък, караха ролс-ройси и бентлита, а не бяха работили нито един ден в живота си. Когато отидох там, разбрах в какво положение се намира майка ти. Разговаряхме много. Крояхме планове. Накрая успях да я измъкна.

— Уби ли ги?

Рой се извърна към него.

— Щеше ли да има някакво значение, ако ги бях убил?

Марс погледна през прозореца.

— Взехме чайника — продължи Рой, — но не за да го продадем. Решихме да го запазим. Майка ти искаше да вземе нещо от тях заради всичко, което й бяха причинили.

— Как намери сили да я убиеш, татко?

Рой потрепери. Отби колата от пътя, угаси фаровете и изключи от скорост.

— Да не би да смяташ, че съм се събудил една сутрин и съм решил да я гръмна в главата? Това ли си мислиш?

— Знам, че сте планирали всичко до най-малката подробност. Убили сте някого и сте наредили нещата така, че все едно жертвата си ти. А после си ме натопил… прехвърлил си вината върху мен. Вместо да играя в НФЛ, прекарах половината си живот зад решетките. И едва не ме екзекутираха.

— Нямаше да им позволя да те убият, Леви.

Марс стовари юмруците си върху арматурното табло с такава сила, че то се изкриви.

— Името ми е, Мелвин, по дяволите!

През следващите няколко минути единственият звук, който се чуваше в колата, бе дишането на двамата мъже.

— Добре, Мелвин, всичко, което каза, е истина. Аз убих онзи човек. Майка ти подмени амбулаторните картони. Аз я убих. Аз запалих телата. Аз накарах онова момиче и мъжа от мотела да излъжат. Аз повредих колата ти. Аз те натопих. Ти влезе в затвора заради мен.

— Защо? Защо ми го причини?

— Затворът беше най-безопасното място за теб. Майка ти беше на същото мнение.

— Глупости! — изкрещя Марс.

Вместо отговор Рой извади пистолета си. Но не го насочи към него, а го постави между двамата.

— Тогава вземи пистолета, опри го в главата ми и натисни проклетия спусък, Леви. Ако ти стиска.

Марс сведе поглед към пистолета, без да крие изумлението, изписано на лицето му. После се пресегна бавно, взе оръжието и го насочи към баща си.

— По дяволите, дори не знаеш как се държи пистолет! Това не е пушка. Използвай дясната си ръка, за да натиснеш спусъка, а лявата — като опора, дори от такова разстояние. Мамка му, няма никакво значение, едва ли можеш да пропуснеш от тук. Но кръвта и мозъкът ми ще опръскат лицето ти.

Рой се извърна спокойно и впери поглед през предното стъкло, след което започна да си подсвирква тихичко.

— Мисля, че искаш да те убия — каза Марс.

— Част от мен наистина го иска. Иска всичко това да приключи. Уморен съм, Мелвин. Много преживях. Все ужасни неща.

— А Тримата мускетари?

Рой се засмя.

— Видях ви да отивате при Маклелън. Как е старият Роджър? Обича да се издокарва в парадна униформа и да се кичи с медали. А когато завърши „Ол Мис“, използва какви ли не номера, за да се откачи от Виетнам. Не искаше да го мобилизират и да го изпратят там. Същото се отнася и за Търман и Дани. Бащите им го уредиха. Бяха прекалено заети да избиват чернокожи тук и нямаха време да се бият с Виетконг. Да не говорим, че виетнамците отвръщаха на огъня. Това беше голямата разлика.

— Ти бил ли си във Виетнам?

— Ще ме застреляш ли или не?

Марс свали бавно пистолета и го постави на седалката между тях.