Дэвид Балдаччи - Последната миля

Зад бюрото седеше висок мъж, който въпреки напредналата си възраст изглеждаше в отлична форма. Бе облечен в парадна униформа и гърдите му бяха обсипани с медали и лентички. Посивелите му мустаци бяха добре поддържани, а оредяващата му коса бе пригладена назад. Лицето му изглеждаше като издялано от гранит и полирано от дъждове и ветрове в продължение на поне няколко века.

Мъжът се надигна от мястото си и протегна ръка.

— Началник Маклелън — каза той и се здрависа с всички. — Заповядайте, седнете.

Той заобиколи бюрото, посочи канапето и креслата, изчака гостите си да седнат и се настани срещу тях.

— Желаете ли нещо за пиене? Кафето не е никак лошо, има и минерална вода…

Богарт и останалите вежливо отклониха предложението.

Маклелън се облегна назад и ги огледа един след друг.

— Благодаря ви, че дойдохте. Нормално е да проявя интерес, когато в града ни идват федерални агенти.

— Разбира се. Предполагам, че вече сте говорили с госпожа Пиърс — отвърна Богарт.

— Не ми се налага да разчитам само на доклади. Градът е малък, новините се разпространяват бързо. Навсякъде има очи и уши. — Той се протегна с дългата си ръка, взе чашата от бюрото си и отпи от нея.

Декър видя, че върху чашата са изписани думите Virtute et armis.

Маклелън забеляза интереса му и отвърна:

— Това е официалният девиз на щата Мисисипи.

— С достойнство и оръжие — каза Декър.

— Знаете латински?

— Не, видях го някъде и го запомних.

Маклелън остави чашата.

— Е, какво ви води насам? — Огледа гостите си отново и погледът му се спря на Марс. — Теб те познавам… но ти не си от ФБР.

— Не, аз съм Мелвин Марс.

— По дяволите! Настина си Марс! Гледах те как играеше футбол в колежа. Аз също съм играл за Университета на Мисисипи, „Ол Мис“, както го наричаме тук. Радвам се, че не съм се изправял срещу теб на игрището. Ти беше като огромен камион „Мак“ с двигател на „Ферари“. Беше страхотен играч, синко!

— Благодаря.

Декър затвори очи, докато Маклелън говореше. В този миг сякаш лъч светлина прониза мрака в съзнанието му, направи нужните връзки и видя картината в нейната цялост.

„Ол Мис“.

Отвори очи.

Маклелън каза:

— Чух за твоето… положение. Радвам се, че си на свобода. Голяма несправедливост!

— И аз така смятам — отвърна напрегнато Марс.

Полицейският шеф насочи вниманието си към Богарт.

— Е, какво ще ми кажете?

— Проучваме информация от миналото, която може да се окаже свързана с по-нов случай.

Маклелън кимна.

— Вижте какво, нямам намерение да ви губя времето, агент Богарт. Аз съм доста зает, знам, че и вие сте много заети. Знам и че се интересувате от взривяването на онази църква през шейсет и осма. Никой не беше арестуван за това престъпление, което е ужасно. Когато постъпих в полицията преди много години, бях твърдо решен да разкрия случая. Много мои колеги изгаряха от желание да направят същото.

— Постигнахте ли някакъв напредък?

— Никакъв и причината не беше липсата на желание. Уверявам ви, че случилото се хвърля черно петно върху репутацията на нашия град. Много искаме престъплението да бъде разкрито, но след като е минало толкова време… — Маклелън сви рамене и попита: — Виждате ли някаква светлина в тунела?

Богарт също сви рамене.

— Прекалено рано е да се каже.

Началникът на полицията отново погледна към Марс.

— Присъствието на господин Марс ме навежда на мисълта, че той е свързан по някакъв начин със случая.

— Това не е ясно. Очаква ни дълъг път, трябва да се отбием на още няколко места.

— И къде са те? — попита Маклелън.

— Извън вашия щат. Разследването обхваща територията на няколко щата, но ви уверявам, че ако се нуждаем от каквато и да било помощ в Мисисипи, вие ще сте първият човек, към когото ще се обърнем.

— Е, не мога да искам нищо повече.

Началникът на полицията се надигна от мястото си и останалите го последваха. Здрависаха се отново.

Маклелън задържа най-дълго ръката на Марс.

— Радвам се, че получи втори шанс, млади човече. Възползвай се максимално от него. Надявам се да имаш добро бъдеще. По-добро от миналото. Гледай напред, а не назад и всичко ще бъде наред.

Марс го изгледа странно, но кимна.

Напуснаха полицейското управление и се върнаха при колата си.

Джеймисън потрепери.

— Хм, Маклелън се държа толкова любезно, а аз имам чувството, че съм се ръкувала със социопат.

— Освен това ме посъветва да гледам в бъдещето, а не в миналото — обади се Марс.