Дэвид Балдаччи - Последната миля

— А той вероятно се е свързал с Хюи и Истланд — отбеляза Джеймисън.

— Не се и съмнявам — съгласи се Богарт. — Затова ще подходим по-предпазливо. Последното нещо, от което имаме нужда, е да ни отнемат случая, защото ядосаният Хюи е позвънил на директора на ФБР.

— При разследване на убийство няма давност — изтъкна Декър.

— Така е, но Търман Хюи е сред най-влиятелните политици във Вашингтон.

— Чакайте малко — каза Джеймисън. — Мислите ли, че това са хората, отвлекли Девънпорт? Това престъпление е съвсем скорошно.

Богарт поклати глава.

— Не ми се вярва, че Търман Хюи може да се е забъркал в нещо подобно.

— Ако Рой Марс разполага с доказателства, които уличават Хюи в съучастие при взривяването на църквата и тези доказателства излязат на бял свят, Хюи ще се прости не само с кариерата си, но и ще влезе в затвора до края на живота си. Мисля, че е способен на всичко предвид обстоятелствата.

— С какви ли доказателства разполага баща ми? — зачуди се Марс.

— С онези, които са били в сейфа — отвърна Декър.

— Смяташ ли, че той също е бил замесен? — попита Марс с разтреперан глас.

— Нямам представа, Мелвин. Не знам как, но е успял да се забърка в история, която може да съсипе няколко много влиятелни хора. Нищо чудно, че е хукнал да бяга и е сменил името си.

Марс се опита да каже нещо, но явно не бе в състояние да произнесе нито дума. Накрая само поклати глава.

Декър отиде да върне годишника на рафта, докато останалите се запътиха към вратата.

Изведнъж му хрумна нещо, отвори годишника на една определена страница, прегледа я набързо, откъсна я и я прибра в джоба си. Направи същото с още една страница.

Накрая постави годишника на мястото му и настигна останалите при колата.

Качиха се в нея и Богарт запали двигателя.

— Добре — каза той, — очаква ни много работа. Но както вече казах, трябва да действаме внимателно. Има подробности, които местната полиция не бива да узнае.

— О, мамка му! — възкликна Джеймисън, която се бе извърнала и гледаше през задното стъкло. — Мисля, че е прекалено късно.

Всички се обърнаха.

Зад тях спря полицейски патрул.

От патрулната излязоха двама полицаи. Четирийсетинагодишни, с посребрени слепоочия и бирени коремчета. Тръгнаха към тях, единият отляво, другият отдясно на колата им.

Богарт свали прозореца. Вече бе приготвил служебната си карта.

Единият полицай се наведе и попита:

— Добър ден. Как сте?

— Благодаря, добре — отвърна Богарт.

Мъжът погледна картата.

— Чухме, че сте в града. Затова сме тук. Шефът се интересува дали може да ви помогне в разследването по някакъв начин.

— Оценяваме желанието му — отвърна Богарт. — Но не мисля, че в момента може да направи нещо за нас.

Декър гледаше през другия прозорец към втория полицай. Онзи не откъсваше поглед от него. Ръката му лежеше върху дръжката на служебния пистолет.

Декър му кимна и се усмихна.

Полицаят не реагира по никакъв начин.

Колегата му, който стоеше до прозореца на Богарт, каза:

— Не смятате ли да намерите време да се отбиете при шефа? Ей така, от колегиалност? Той се гордее, че знае всичко, което става в града, и може да ви бъде полезен, независимо по каква причина сте дошли в нашия хубав град.

Макар да бяха изречени като покана, думите на полицая подсказваха, че шефът му няма да остане очарован от евентуален отказ.

— Разбира се — отвърна Богарт.

Последваха патрулката до различен полицейски участък от този, в който се бяха срещнали с Пиърс. Полицаите ги съпроводиха по коридора, спряха пред врата с табелка Роджър Дж. Маклелън, началник на полицията, и почукаха.

— Влезте — отвърна им твърд и силен глас.

Единият полицай отвори вратата, направи им знак да влязат и я затвори след тях.

Кабинетът бе просторен, с хубава дървена ламперия и лавици, отрупани с различни грамоти и награди, свързани с постижения в правоохранителната дейност. Една от стените бе превърната в своеобразно фотопано на славата. Тя бе покрита с множество снимки, които показваха Маклелън в компанията на различни знаменитости, професионални спортисти и прочути певци, предимно в кънтри стил. В единия ъгъл бяха разположени кожени кресла и канапе, наредени около масичка за кафе, отрупана със списания на полицейска и оръжейна тематика.

Зад огромното богато резбовано бюро висеше официалният флаг на Мисисипи.

Нямаше и следа от федералното знаме със звездите и райетата.