Патриция Корнуэлл: Червена мъгла

Преди няколко месеца Дон Кинкейд беше преместена в държавната болница „Бътлър“, където лекарите трябва да определят дали е достатъчно вменяема, за да бъде съдена. Симулации и тактики на защитата. Или, както казва моят главен следовател, Пийт Марино: „Пипнаха я, а тя пипна лудост“.

— Трудно ми е да си представя, че съвсем сама е планирала как да унищожи невинни хора. Но най-лошото е онова нещастно момченце.

Тара дрънка за неща, които не й влизат в работата, но нямам друг избор освен да я изслушам.

— Убийството на безпомощно дете, което си играело в задния двор, докато родителите му били в къщата. Няма прошка за нараняването на дете или животно — казва тя, сякаш нараняването на възрастен е приемливо.

— Чудех се дали ще е добре снимката да остане у Катлийн — променям темата, защото не искам да потвърждавам или отхвърлям информацията й. — Мисля, че тя би искала да я запази.

— Предполагам, че не може да навреди с нищо — отвръща Грим, но не изглежда убедена. Когато протяга ръка, за да ми върне снимката, по погледа й разбирам какво мисли.

„Защо й дава негова снимка?“ Макар и непряко, Катлийн Лоулър е причина за смъртта на Джак Филдинг. Не, не е непряко — ядосвам се. Правила е секс с малолетен, а Дон Кинкейд, роденото от връзката им дете, е виновна за убийството му. Това си е съвсем директно.

— Не знам дали Катлийн е виждала негови скорошни снимки. — Прибирам снимката в плика. — Просто аз реших да го запомня такъв, какъвто беше в по-добри времена.

Не мога да си представя Катлийн да види снимката и да не се разкрие пред мен. Ще видим кой кого ще манипулира.

— Не знам дали сте наясно защо я преместих в защитена килия — казва Тара.

— Просто знам, че е била преместена — отговарям нарочно неопределено.

— Господин Бразо не ви ли обясни? — Тя ме поглежда със съмнение и обляга ръце върху спретнатото си дъбово бюро.

Ленард Бразо е адвокат по наказателни дела, а причината да се нуждая от такъв е, че когато Дон Кинкейд бъде съдена за опита да ме убие, не възнамерявам да поверя благополучието си на някой претрупан с работа помощник-прокурор. Не се съмнявам, че екипът адвокати, които я защитават безплатно, ще измислят някакво оправдание за това, че бях нападната в собствения си гараж. Ще твърдят, че аз съм виновна, задето ме е нападнала в тъмното. Жива съм само защото извадих страхотен късмет. Докато седя в обраслия с бръшлян кабинет на Тара Грим, ме тормози мисълта, че всъщност заслугата за собственото ми спасение не е моя.

— Доколкото разбрах, тя е била преместена в защитена килия заради собствената й безопасност — отговарям и си представям камуфлажната жилетка с вградени керамични плочки.

Спомням си грубия найлон на бронираната жилетка, миризмата на ново и тежестта й, когато я метнах на рамо в тъмния студен гараж онази нощ, след като я бях взела от задната седалка на джипа.

— Преместването й в „Браво“ може би ви е изпълнило с колебания относно това, което ще видите тук, в Савана — отбелязва Тара. — Може би нямате желание да търсите нещо опасно след всичко, което сте преживели.

Виждам вихрушката от бели петънца на скенера на първата жертва, прободена от Дон Кинкейд с инжекционен нож. Яркобели частици, съсредоточени около малка рана с размера на илик и вкарани дълбоко в органите и тъканите в гръдния кош. Като бомба, избухнала вътрешно. Ако беше свършила онова, което започна, когато се нахвърли върху мен със същото оръжие, щях да съм мъртва, преди да падна на земята.

— Не разбирам защо сте носили бронирана жилетка в собствения си дом — добавя директорката, изпълнена с любопитство.

Не й обяснявам, че част от работата ми към министерството на отбраната е медицинското разузнаване и генерал Бригс искаше да чуе мнението ми относно последните бронирани жилетки, изработени за жените военни. Знам, че жилетката може да спре стоманено острие. Късмет, чист късмет. Спомням си колко бях шокирана, като се погледнах в огледалото, след като всичко приключи. Обагреното ми в червено лице. Оцветената ми в червено коса. За миг усетих металната миризма и чух съскането на червената мъгла, която ме покри в студения тъмен гараж.

— Чух, че кучето ви било с вас в гаража, когато се е случило. Разбира се, ако може да се вярва на новините. Как е Сок? — пита директорката.

Поглеждам ръцете си. Моите чисти ръце с функционални късо подрязани и нелакирани нокти. Поемам си дълбоко дъх и се съсредоточавам върху ароматите в стаята. Не мирише на метал и кръв. Усеща се само уханието на парфюма на Тара. „Есте Лаудер“.