Патриция Корнуэлл - Червена мъгла

Не мога да предвидя какво може да каже Катлийн, но ще водя разговора така, както планирах и репетирах с адвоката си, Ленард Бразо, и няма да й дам нищичко в отплата. Тя не може да бъде принудена да даде показания срещу собствената си дъщеря, а съдът и бездруго няма да й се довери, но все пак няма да разкрия нито един факт, който може да достигне до Дон Кинкейд и да й помогне при защитата.

— Е, предположих, че не носите нищо, свързано с тези случаи — казва Тара Грим. Усещам, че е леко разочарована. — Имам доста въпроси за станалото в Масачузетс. Признавам, че съм любопитна.

Повечето хора са любопитни. „Убийствата Менса“, както пресата нарича убийствата, извършени от хора с коефициент на интелигентност на гении, са изключително гротескни. След повече от двайсет години работа по случаи с насилствена смърт, и аз самата още не съм виждала всичко.

— Няма да обсъждам подробности от следствието с нея — уверявам директорката.

— Сигурна съм, че Катлийн ще ви пита, тъй като става дума за дъщеря й. Предполага се, че Дон Кинкейд е убила онези хора, а после се е опитала да убие и вас, нали? — Директорката приковава очи в мен.

— Няма да обсъждам никакви подробности с Катлийн. Не съм тук затова — заявявам твърдо. — Но й донесох една снимка, която бих искала да притежава.

— Може ли да я видя? — Грим протяга деликатната си ръка с идеален маникюр в тъмнорозово, украсена с множество пръстени и златен часовник с кристали.

Изваждам простия бял плик от задния си джоб и й го подавам. Тя изважда една снимка на Джак Филдинг. На нея той мие любимия си червен мустанг модел 1967 година, гол до кръста, по къси панталони, усмихнат и щастлив, запечатан на снимката преди пет години, между браковете и сривовете му. Не аз извърших аутопсията му, но през петте месеца, изминали от убийството му, направих дисекция на живота му, като се опитвах да разбера какво съм могла да сторя, за да предотвратя смъртта му. Не вярвам, че бих могла. Така и не успях да спра самоунищожението му. Поглеждам снимката и ме обземат гняв и чувство за вина, а после — тъга.

— Е, какво толкова, няма проблем — казва директорката. — Хубав мъж, не може да се отрече. Явно е бил запален културист. По колко часа на ден са нужни за това?

Оглеждам рамкираните сертификати и препоръки по стените й, защото не искам да я наблюдавам как разглежда снимката, макар да не знам защо това ме разстройва толкова много. Може би ми е по-трудно да видя Джак през очите на непознат.

Директор на годината. Изключителни заслуги. Награда за отлична служба. Награда за постоянно отличие. Началник на месеца.

Печелила е някои от наградите по няколко пъти. Има бакалавърска степен от университета „Спалдинг“ в Кентъки, но, изглежда, не е родена там — по-скоро в Луизиана. Питам я откъде е.

— От Мисисипи — отговаря тя. — Баща ми беше директор на щатския затвор там. Прекарах младежките си години на двайсет хиляди акра земя, равна като палачинка, на която затворниците отглеждаха соя и памук. После той бе назначен в Луизиана, в щатския затвор „Ангола“ — далеч от цивилизацията. Живеех на територията на затвора, колкото и странно да изглежда това. Но нямах нищо против. Интересно как човек свиква с всичко, сякаш е съвсем нормално. Баща ми бе този, който препоръча да построят затвора за жени тук, насред благата, а жените да се грижат за всичко и да не струват много пари на данъкоплатците. Предполагам, би могло да се каже, че затворите са в кръвта ми.

— Баща ви работил ли е тук?

— Не, никога — усмихва се тя. — Не мога да си представя баща ми да надзирава две хиляди жени. Щеше да му доскучае ужасно, макар някои от тях да са много по-лоши от мъжете. Той беше нещо като Арнолд Палмър 2 2 Американски играч на голф, считан за един от най-великите играчи в историята на голфа. — Б. пр. , който дава съвети относно дизайна на игрищата за голф. Беше много прогресивен човек. Голям брой затвори се допитваха до него за съвет. В „Ангола“, например, има стадион за родео, вестник и радиостанция. Някои от затворниците са прочути ездачи и умело изработват кожени, метални и дървени изделия, които продават.

Грим разказва всичко това, сякаш не е убедена, че е много добро. После добавя:

— Тревогата ми относно вашите случаи е дали са заловени всички замесени.

— Надявам се.

— Е, поне знаем със сигурност, че Дон Кинкейд е в затвора, и се надявам да си остане там. Да убиваш невинни хора без причина… Чух, че имала психически проблеми заради стреса. Представете си само! Ами стресът, причинен от самата нея?