Патриция Корнуэлл - Червена мъгла

— Няма да получиш посттравматично разстройство, нали? — попита ме генерал Джон Бригс, шефът на военните патолози, след като едва не ме убиха в собствения ми гараж на десети февруари. — Стават какви ли не гадости, Кей. Светът е пълен с откачалки.

— Да, Джон. И преди са се случвали гадости и ще продължават да се случват — отговорих, сякаш приемам всичко небрежно, макар да знаех, че не е така.

Възнамерявам да науча колкото може повече подробности за това, което се е объркало в живота на Джак Филдинг, и искам Дон Кинкейд да плати най-високата цена. Доживотен затвор без възможност за помилване.

Поглеждам си часовника, без да пускам волана на проклетия бус. Може би трябва да обърна. Последният полет за Бостън е след по-малко от два часа. Бих могла да го хвана, но знам, че няма да го направя. За добро или лошо, съм твърдо решена, и като че ли действам на автопилот, може би дори опасен автопилот. Знам, че съм разгневена. И снощи скъпият ми съпруг, патолог към ФБР, ми показа ясно грешката ми, докато приготвях вечерята в къщата ни в Кеймбридж, която е историческа забележителност.

— Подвеждат те, Кей. Вероятно някой ти устройва капан. Но това, което ме тревожи най-много, е, че ти самата се вкарваш в капана. Желанието ти да си активна и полезна всъщност идва от нуждата да преодолееш чувството си за вина.

— Не съм причинила смъртта на Джак — възразих.

— Винаги си изпитвала вина заради него. Склонна си да се самообвиняваш за неща, които нямат нищо общо с теб.

— Ясно. Когато мисля, че мога да направя нещо добро, никога не трябва да се доверявам на идеята си — изсумтях, докато режех черупките на огромните скариди с хирургическа ножица. — Когато реша, че поемането на риск може да ме снабди с полезна информация и да доведе до възтържествуване на справедливостта, всъщност се чувствам виновна.

— Мислиш, че си длъжна да оправиш нещата. Или да ги предотвратиш. Винаги си била такава. Още от годините, когато си била малко момиченце и си се грижила за болния си баща.

— Е, сега определено не мога да предотвратя нищо — отвърнах, хвърлих черупките в боклука и сложих малко сол в тенджерата с вряща вода, поставена на новата ми печка с керамичен плот. — Джак е бил изнасилен като дете и не съм могла да го предотвратя. Не можах и да му попреча да съсипе живота си. А сега е убит и не можах да предотвратя и това. Едва успях да предотвратя собствената си смърт, ако трябва да сме честни — добавих и започнах енергично да кълцам лук и чесън. — Имам късмет, че съм още жива.

— Трябва да стоиш далеч от Савана — каза Бентън. Помолих го да отвори виното и да налее в две чаши.

Пиехме и спорихме. Изядохме разсеяно великолепната вечеря, но не бяхме щастливи. Заради нея.

Катлийн Лоулър бе водила ужасен живот. В момента излежаваше двайсетгодишна присъда за това, че е прегазила човек в пияно състояние. Бе прекарала по-голямата част от живота си в затвора — още от седемдесетте години, когато била осъдена за сексуално насилие над момче, което впоследствие стана мой заместник — Джак Филдинг. Сега той е мъртъв, застрелян в главата от детето на любовта им, както медиите наричат Дон Кинкейд, дадена за осиновяване, тъй като майка й била в затвора заради онова, което извършила, за да я зачене. Дълга история. Често казвам това напоследък. Убедена съм, че едно нещо води до друго. Катастрофалната история на Катлийн Лоулър е чудесен пример за това, което имат предвид учените, когато казват, че пърхането на крилцата на пеперуда причинява ураган в друга част на планетата.

Докато шофирам шумния тракащ бус през блатистия терен, който вероятно е изглеждал същият по времето на динозаврите, се чудя какво ли пърхане на крилца е създало Катлийн Лоулър и опустошението, причинено от нея. Представям си я в тясната килия с клозет от лъскава стомана, сиво метално легло и миниатюрен прозорец, закрит с метална мрежа, който гледа към рядката груба трева в двора на затвора, циментовите маси и пейки и химическите тоалетни. Знам колко дрехи има — не „дрехи за свободния свят“, както ми обясни в имейлите, на които не отговарям, а затворнически униформи, панталони и ризи. Прочела е всяка книга в затворническата библиотека поне по пет пъти и ми съобщи, че била талантлива писателка, а преди няколко месеца ми изпрати стихотворение, което написала за Джак.