Патриция Корнуэлл - Прах

Вървях сама из улиците, изскачах от гората до канала и ръждясалите железопътни линии, представях си Гражданската война и векове преди нея фермерите в Джеймстаун, първото постоянно английско селище. Заобиколена от смърт, намирах утеха в миналото, превърнало се в настояще, в началото, което никога не свършваше, във вярата ми, че има причини за всичко случващо се.

Как можа всичко да стигне дотук?

Залепям нов кашон и усещам смъртта на Бентън, гаден дъх на тила ми. Празна съм и съсипана от това. Благодарна съм на дъжда и шума му.

— Изглеждаш, сякаш ще заплачеш — казва втораченият в мен Марино. — Защо плачеш?

— Потта люти на очите ми. Тук е горещо като в ада.

— Можеш да затвориш шибаната врата и да пуснеш климатика.

— Искам да чувам дъжда.

— Защо?

— Никога вече няма да го чуя на това място.

— Господи! Дъждът си е дъжд.

Той поглежда навън, като че ли дъждът може да е необикновен. Намръщва се, както прави, когато мисли усилено. Загорялото му чело се набръчква, когато засмуква долната си устна и разтърква брадата си.

Марино е суров и страховит, едър и излъчва агресия, почти хубав преди лошите му навици да го победят. Тъмната му коса посивява и е зализана на една страна, за да прикрие оголяващото му теме. Никак не му се иска да признае, че оплешивява. Висок е над метър и осемдесет, широкоплещест и с едри кости. Когато ръцете и краката му са голи като сега, си припомням, че е бивш боксьор, който не се нуждае от пистолет, за да убие някого.

— Не знам защо, по дяволите, предложи да си подадеш оставката — изсумтява той и се вторачва в мен. — Само за да се мотаеш наоколо почти цяла година, за да дадеш време на задниците да ти намерят заместник. Това беше тъпо. Не трябваше да си подаваш оставката. Майната им.

— Да бъдем честни. Уволниха ме. Това е истината, когато се оттегляш, защото си засрамил губернатора.

Вече съм по-спокойна и мога да изрецитирам познатите реплики.

— Не е първият път, когато си вбесила губернатора.

— Вероятно няма да е и последният.

— Защото не знаеш кога да спреш.

— Вярвам, че тъкмо го направих.

Той ме наблюдава как се движа, сякаш съм заподозрян, който може да се хвърли към оръжието си.

Продължавам да слагам етикети по кашоните. Скарпета, днешната дата, вещи, предназначени за гардероба в спалнята в къщата под наем в Южна Флорида, където не искам да бъда. Имам чувството, че някакъв апокалиптичен провал ме връща в родното ми място.

Да се върна там е върховният провал, доказващ, че не съм по-добра от егоистичната си майка и пристрастената към мъжете Дороти, единствената ми сестра, което е виновна в престъпно пренебрежение към дъщеря си Луси.

— Кой е най-дългият период, в който си оставала някъде? — неуморно ме разпитва Марино, навлизащ в територии, които са му били забранени.

Чувства се окуражен и вината е моя, защото пих с него и се сбогувах по начин, който звучеше като „Хей, не ме оставяй“. Усеща за какво си мисля.

Ако те оставя да го направиш, може би вече няма да е толкова важно.

— Предполагам, че в Маями — отговарям. — Живях там, докато навърших шестнайсет и потеглих към Корнуел.

— Шестнайсет. Едно от онези генийчета значи. Ти и Луси сте едни и същи.

Зачервените му очи са приковани в мен.

Аз съм в Ричмънд от също толкова години и е време да потегля нанякъде.

Залепям кашон с надпис „Поверително“, пълен с доклади от аутопсии, случаи, тайни, които трябва да пазя. Струва ми се, че Марино си представя как ме съблича. Или просто ме преценява, защото се тревожи, че съм откачила заради случилото се с кариерата ми.

Доктор Кей Скарпета, първата жена, назначена за главен съдебен лекар на Вирджиния, сега е първата, принудена да напусне службата…

Ако чуя проклетите новини още веднъж…

— Напускам полицията — заявява Марино.

Не се правя на изненадана. Въобще не реагирам.

— Знаеш защо, докторке. Очакваш го. И точно това искаш. Защо плачеш? Не е пот. Плачеш. Какво става, а? Щеше да се ядосаш, ако не бях напуснал, за да изчезнем заедно от града, признай си. Хей, всичко е наред — казва той мило, разтълкувал действията ми погрешно както винаги. — Оставаш с мен.

Иска ми се казаното от него да е истина, но не по начина, който той има предвид. Продължаваме да говорим на различни езици.

Той вади две цигари от пакета и става, за да ми подаде едната. Ръката му ме докосва, когато ми поднася запалката. Не помръдвам. Дръпвам силно от цигарата.

— Дотук със слагането на край — казвам, като имам предвид пушенето, а не неговото напускане на полицията.