Патриция Корнуэлл - Прах

Ще напусне, а аз не би трябвало да искам това от него. И не е нужно да съм ясновидка, за да предвидя последиците. Ще бъде само въпрос на време той да се ядоса, да се почувства депресиран и лишен от мъжествеността си. Ще се раздразни, ще започне да ревнува и един ден ще ми отмъсти. Ще ме нарани. Всичко си има цена.

Бялата ми стена от кашони нараства и мирише на застоял въздух и прах.

— Да живея във Флорида. Да ходя на риболов, да си карам харлито, никакъв сняг вече. Знаеш как мразя студеното време — казва Марино, издишва струя дим, връща се до стола си и силният му аромат изчезва. — Няма да ми липсва абсолютно нищо от този тъп град.

Той изтърсва пепелта си на пода и прибира пакета цигари и запалката в джобчето на потната си тениска.

— Ще бъдеш нещастен, ако се откажеш от работата в полицията — казвам му истината.

Но няма да го спирам.

— Да си ченге не е само работа, а твоя същност — добавям.

Честна съм с него.

— Трябва да арестуваш хора. Да риташ врати. Да изпълняваш заплахите си. Да изпращаш боклуците в затвора. Това е причината за съществуването ти, Марино.

— Няма нужда да ми обясняваш.

— Имаш нужда от властта да наказваш хората. Затова живееш.

— Глупости. Всички големи случаи, по които съм работил? Мога да получа каквото си искам.

— И какво точно ще е то? — питам, като сядам на един от кашоните и изтръсквам пепелта от цигарата си.

— Ти.

— Никога няма да се оженим.

— Не съм те и молил. Някой чу ли ме да моля? — заявява той високо, сякаш в гаража има и други хора освен нас. — Никога дори не съм те канил на среща.

— Няма да се получи.

— Не е лъжа. Кой би могъл да живее с теб?

Пускам фаса в празна кутия от бира и той изсъсква.

— Единственото, за което говоря, е да работя за теб — казва той, без да ме погледне. — Да съм главният ти следовател, да си изградим добър екип, да създадем програма за обучение. Най-добрата в света.

— Няма да уважаваш себе си.

Права съм, но той не може да ме разбере.

Марино пуши и отпива бира, а дъждът трополи неуморно по гранитните плочки, разлюлените дървета, далечните железопътни линии и реката, минаваща през града, който напускам.

— А после няма да уважаваш и мен, Марино. Така ще стане.

— Вече съм решил.

Нова глътка бира. Зелената бутилка е влажна и проблясва. Марино отказва да ме погледне.

— Всичко съм обмислил. Двамата с Луси го направихме.

— Запомни какво ти казах. Всяка дума.

Кеймбридж, Масачузетс

Сряда, 19 декември

4,48 сутринта

Пред къщата изръмжава двигател. Отварям очи, очаквайки да видя кашони и Марино, който се поти на сгъваемия стол. Но виждам семпли мебели от черешово дърво, които са притежание на семейството на Бентън от повече от сто години.

Разпознавам кремавите копринени завеси по прозорците, раираното канапе и масичката за кафе, а после дюшемето се превръща в кафяв мокет. Усещам гадната сладникава миризма на кръв. Тъмночервени петна и капки по чиновете. Рисунки с пастели и закачалка, отрупана с детски ранички, в пъстро боядисаната класна стая на първолаците, където всички са мъртви.

Въздухът е наситен с летливите молекули на разпадаща се кръв, червени кръвни телца, отделящи се от серума. Съсирване и разлагане. Усещам миризмата. Но след миг изчезва. Обонятелна халюцинация. Рецепторите на първия ми мозъчен нерв са стимулирани от нещо запомнено, което вече не е там. Разтърквам си тила и вдишвам дълбоко. Въображаемата воня е заменена от аромата на дърво и свещи, идващ от полицата над камината. Долавям и мирис от изгорените цепеници от последния огън, който палих, преди Бентън да замине, преди Кънектикът. Преди да се разболея. Поглеждам часовника.

— Мамка му — промърморвам.

Почти пет сутринта е. След като Марино се обади, вероятно съм се унесла, а сега той е пред къщата. Изпращам му съобщение да ми отпусне петнайсет минути и си представям онзи Марино, с когото тъкмо си говорех и пиех бира в горещия влажен гараж. Всеки образ, всяка дума от този сън оживяват като във филм, размесени с истински кадри от онова, което се случи през лятото, когато напуснах Вирджиния завинаги преди десет години.

Всичко беше толкова истинско. Това, което знаех и чувствах в онези мрачни времена. Бентън — убит, а аз — принудена да напусна работа, прогонена от бели мъже в костюми, които не се интересуваха от истината.

Спускам крака на пода и намирам пантофите си. Предстои ми да обработя местопрестъпление, а Марино идва да ме вземе както в старите дни, в миналото време в Ричмънд. Той предрича, че случаят ще е тежък, и не се съмнявам, че иска точно това. Копнее за сензационно убийство, за да възстанови репутацията си и да се издигне от пепелта, в която вярва, че е попаднал заради мен.