Патриция Корнуэлл - Прах

Марино ще се увери, че тялото е предпазено. Гневът ми се раздвижва леко. Звукът и ритъмът на проливния дъжд се променят от фортисимо в пианисимо.

Марино знае какво прави.

10 години по-рано

Ричмънд, Вирджиния

Силен дъжд облива частния път и бие по дърветата, разлюлени от лятната буря под гневното небе над града, който напускам.

Потя се неприятно в гаража и се чувствам странно заради алкохола. Детектив Марино от полицията в Ричмънд се опитва да ме напие, да ме победи, когато съм слаба.

Май би трябвало да правя секс с теб и да приключим с всичко това.

Надписвам кашоните с флумастер и отбелязвам местата на ричмъндския си дом, който бях построила от дърво и камък и бе осъществената ми мечта: всекидневна, спалня, стая за гости, кухня, перално помещение, кабинет… Искам да улесня другата страна, макар да нямам представа каква ще е тя.

— Господи, как мразя да се местя — въздъхвам и залепям един от кашоните.

— Защо тогава го правиш непрестанно, по дяволите? — Марино флиртува агресивно.

— Непрестанно? — засмивам се на глас.

— В същия проклет град. От един квартал в друг — казва той, като свива рамене, несъзнаващ какво става с нас. — Кой може дори да запомни всичките ти къщи?

— Не се местя без основателна причина — отговарям и звуча като адвокат.

Аз съм адвокат. Лекар. Началник.

Бягай, бягай колкото се може по-бързо.

Зачервените очи на Марино ме приковават.

Аз съм пеперуда. Ако те оставя, ще съсипеш цвета по крилцата ми. Ще бъда трофей, който вече не искаш. Бъди мой приятел. Защо това не е достатъчно?

Залепям поредния кашон, успокоена от дъжда пред отворената врата на гаража. Вътре нахлува мъгла, гореща и влажна. Имам чувството, че съм в сауна. Или в утробата на мама. Сякаш топло тяло е притиснато в моето, размяна на горещи течности по кожата и по-надълбоко — в тъжни самотни места. Имам нужда да бъда обгърната от жега и влага, също както от мокрите си дрехи, залепнали по мен. Марино ме наблюдава от сгъваемия си стол, облечен в отрязан анцуг и тениска. Едрото му лице е зачервено от похот, желание и бира.

Чудя се за следващия арогантен детектив, с когото ще трябва да се разправям, макар да нямам никакво желание. Някой, когото ще трябва да обучавам и търпя, да уважавам и презирам, да понасям и да обичам по свой собствен начин. Може пък и да е жена, напомням си. Някоя корава жена следователка, която приема, че ще е партньорка на новата съдебна лекарка.

Представям си жена детектив с хищен поглед, която се появява на всяка аутопсия, нахлува в кабинета ми и изфучава в пикапа или на мотора си, както прави Марино. Едра татуирана загоряла жена в дънков елек и кърпа на главата, която иска да ме направи своя любовница.

Излагам се. Проявявам се като нерационална и несправедлива, изпълнена с предразсъдъци и невежа. Луси не се конкурира и не контролира жените, които желае. Няма татуировки и кърпа на главата. Не й е нужно да е хищник, за да получи онова, което иска.

Не мога да търпя тези досадни откачени мисли. Какво става?

Тъга присвива гърдите и стомаха ми и едва си поемам дъх. Съкрушена съм от това, което се каня да напусна. Не става дума само за къщата и Ричмънд или Вирджиния. Бентън го няма, убит преди пет години. Но стига да остана тук, чувствам, че той е още в стаите, по пътищата, където шофирам, сякаш ме наблюдава и знае всичко, което правя.

Усещам го в движението на въздуха и сенките, които се превръщат в мое настроение. Някакъв глас отдалеч ми казва, че той не е мъртъв. Ще се върне. Кошмарът не е истински. Ще се събудя и той ще е там. Кафявите му очи, приковани в моите, дългите му елегантни пръсти ще ме докосват. Ще усещам топлината му, кожата му, идеалната форма на мускулите и костите му. Ще бъда жива.

И тогава няма да ми се налага да се местя на някакво умряло място, където постепенно ще увяхвам. Представям си гъстите гори зад имота ми, канала и железопътните линии. Надолу е каменистата отсечка от река Джеймс, вечна част от града в задната част на Локгрийн, ограден квартал с модерни къщи, обитавани от хора с пари, които копнеят за безопасност и уединение.

Съседи, които почти никога не виждам. Привилегировани хора, които никога не ме разпитват за трагедиите по стоманените ми маси. Аз съм италианка от Маями, аутсайдер. Старата стража на ричмъндския Уест Енд не знае какво да мисли за мен. Не ми махат. Не спират да ме поздравят. Гледат на къщата ми, сякаш е населявана от духове.