Патриция Корнуэлл - Прах

— Съжалявам — казвам на Сок, като го бутвам настрани и се надигам.

Чувствам се слаба и леко замаяна, но все пак доста по-добре.

Добре съм. Всъщност изпаднала съм в странна еуфория. Присъствието на Бентън ме заобикаля. Той не е мъртъв, слава богу. Убийството му беше фалшиво, гениална измама от страна на хитрото ФБР, предназначена да го предпази от организираната престъпност и по-специално от някакъв френски картел, който бе съсипал. Не му бе позволено да ми съобщи, че е жив и в безопасност в програмата за защита на свидетелите. Не можехме да осъществим никакъв контакт, а той само ме наблюдаваше отдалеч и ме проверяваше, без да знам. Усещах го. Знам, че го усещах. Имаше и по-добър начин да се уредят нещата и никога няма да простя на ФБР за провалените ни години. Тежки, кошмарни години, в които се измъчвах от лъжите на Бюрото, а сърцето, душата и съдбата ми бяха командвани от грозна бетонна сграда, кръстена на Дж. Едгар Хувър. Сега Бентън и аз не бихме позволили подобно нещо. Никога. Първо сме лоялни един към друг и той споделя с мен доста неща. Намира начин да ме уведоми за онова, което трябва да знам, за да не ни се наложи никога повече да преживеем подобно премеждие. Той е жив и е добре, просто е вън от града. Това е всичко. Звънвам на мобилния му, за да му кажа, че ми липсва, но се включва гласовата поща.

После опитвам в хотела му в Северна Вирджиния — „Мариот“, където отсяда винаги, когато е по работа с колегите си от ФБР.

— Господин Уесли се изнесе от хотела — съобщава ми администраторът, когато го моля да ме свърже със стаята на Бентън.

— Кога? — питам объркано.

— Тъкмо когато идвах на дежурство около полунощ.

Разпознавам гласа на администратора, мек и с вирджински акцент. Работи в този „Мариот“ от години и съм говорила с него безброй пъти, особено през последните няколко седмици след второто и третото убийство.

— Обажда се Кей Скарпета…

— Да, госпожо, знам. Как сте? Аз съм Карл. Звучите леко настинала. Надявам се да не сте хванали грипа, който върлува тук. Чух, че е доста тежък.

— Добре съм, но благодаря за загрижеността. Дали Бентън спомена защо се изнася по-рано от планираното? Трябваше да остане там до уикенда.

— Да, госпожо, проверявам. Трябвало е да се изнесе в събота.

— Да, още три дни. Хм, озадачена съм. Не знаете защо внезапно си е тръгнал в полунощ?

— Господин Уесли не спомена. Четох за случаите тук, по които работи отделът му, но информацията не е много, тъй като ФБР държи на потайността, което само влошава нещата. Според мен по-добре е да знаеш с какво си имаш работа. Нали разбирате, става дума за онези от нас, които не носят пистолети и значки и трябва да се тревожат дали да отидат на кино или до мола. Щеше да е хубаво да знаем какво точно става тук. Трябва да ви кажа, доктор Скарпета, че доста хора са наистина уплашени и нервни, включително и аз. Ако беше възможно, щях да накарам жена си да не излиза вече от къщи.

Благодаря му и се измъквам любезно, като обмислям възможността, че и някъде другаде е станало нещо ужасно. Вероятно Бентън е бил изпратен на ново място. Но за него не е типично да не ме уведоми. Проверявам дали ми е писал имейл. Не е.

— Сигурно не е искал да ме събуди — съобщавам на мързеливото старо куче. — Това е едно от предимствата, когато си болен. Чувстваш се достатъчно зле, а хората те карат да се чувстваш още по-кофти, защото не искат да те притесняват.

Виждам се в огледалото, когато минавам покрай него. Бледа, в смачкана пижама от черен сатен, русата ми коса е залепнала по главата, сините ми очи са по-мътени. Свалила съм няколко килограма и изглеждам изтормозена от сънища, които ми показват миналото, което едновременно ми липсва и не. Имам нужда от душ, но ще трябва да почака.

Отварям чекмеджетата на скрина и вадя бельо, чорапи, черен работен панталон и черна риза с дълги ръкави, на която е избродирана емблемата на КЦК. Вадя деветмилиметровия си „Зиг Зауер“ от нощното шкафче и го прибирам в чантата си. Чудя се защо ли въобще си правя труда. Никой не се интересува как изглеждам на калното местопрестъпление. А и нямам нужда от оръжие, след като Марино е с мен.

Дори най-дребното решение ми се струва изтощително, вероятно защото не ми се е налагало въобще да взимам решения през последните няколко дни. Да си стопля пилешката супа и да напълня купичката с вода на Сок, да му дам храна и да не забравя хапчетата му. Да пия колкото се може повече течности. Да не докосвам папките до леглото, докладите от аутопсиите и лабораторията, които очакват подписа ми. Разбира се, понапазарувах доста от интернет и изхарчих солидни суми за всички хора, които обичам, макар да ме разочароват като майка ми и сестра ми Доръти. А може би и Марино.