Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Парсънс се втренчи в нея, същото сториха и останалите шестнадесет членове на комисията. Политиците често ровят в калта, но избягват да се замерят с нея. Всеки участник в политиката беше наясно, че избирателите гласуват за чековите си книжки. Затова едва ли имаше жив човек на изборна длъжност, който да не приветства в избирателния си район строителството на заводи като тези на Мичъл.

— Мисля, че уважаемата госпожа сенатор от Южна Каролина трябва да се замисли върху собственото си лобиране и протекции за тютюневата промишленост, а едва след това да хвърля камъни по евентуалното промишлено строителство в Монтана! — натъртено процеди Парсънс.

Това, което започна като кротко изслушване на свидетели, бързо се превръщаше в бой без правила.

— „Бордърс Атлантик“ е горда да разкрие близо хиляда и петстотин нови работни места в една икономически слаба област на Съединените щати — тактично обяви Мичъл. — Ние можехме да построим няколко нови завода в Тайланд, Мексико и дори в Китай, но предпочетохме да останем тук и да използваме най-високо производителната работна ръка в света… На практика се обявяваме за запазването на всички нови и високоплатени технологии в границите на САЩ, където е мястото им.

Браво, мислено изръкопляска Бийчъм. Добре се е подготвил.

— Не възразявам срещу заводите, а срещу технологията, господин Мичъл — каза на глас тя. — Тези работни места няма да струват много, ако американците, които ги заемат, живеят в постоянен страх от терористични атаки.

Спря в момента, в който усети, че говори като на предизборен митинг. Тръсна глава, на лицето й се появи широка усмивка.

— И така, преди да обявим господин Мичъл за светец, нека все пак му зададем няколко въпроса — подхвърли тя.

— Цялата сутрин съм на ваше разположение, госпожо сенатор — отвърна Мичъл и леко кимна с глава по посока на Парсънс и останалите членове на комисията. Поведението му беше самоуверено, по нищо не личеше, че се е засегнал.

Юридическият помощник на Бийчъм — харвардски възпитаник с клубна вратовръзка и измачкано сако, се приведе над нея с папка в ръка. Вътре имаше паметни записки, статистически данни, купища компрометиращи факти. Само един от тези материали — строго секретно заключение за състоянието на националната сигурност — беше достатъчен, за да накара Мичъл да седне на задните си части, облечени в отлично скроен панталон, но тя все още не виждаше смисъл да прибягва до този коз. В отсъствието на телевизионни камери и жадни за политически сензации репортери слушането не беше нищо повече от неофициално изясняване на отношенията.

Сенатор Бийчъм остави писалката и отпи глътка вода от чашата пред себе си. Демократ в царството на републиканците, тя си даваше ясна сметка, че част от тях открито оспорват нейната власт. И какво от това — запита се тя. Този мръсник е добър, но аз съм още по-добра.

— Бийф! Бийф, Бийф!

Джеръми Уолър си проби път през тълпата, търсейки най-доброто място за наблюдение. Петдесетината командоси от ООЗ се бяха струпали в близост до детската площадка, която се намираше в околностите на базата за обучение „Хамптън Оукс“ във Вирджиния. Членовете на ООЗ бяха задължени да живеят в максимална близост с основната тренировъчна база на морските пехотинци в Куонтико, с оглед бързото им събиране в случай на тревога. Това място беше на пет минути пеша оттам, а самият Джеръми съвсем наскоро беше прехвърлил семейството си в една къща малко по-нататък по същата улица:

— Разкажи им играта, Великане! — извика някой.

Център на всеобщото внимание беше Албер Девроа — щурмовак от екипа „Чарли“, когото всички наричаха „Бийф“. Висок над метър и деветдесет и тежък 134 килограма, той въпреки всичко приличаше на първокурсник от Военноморската академия, който дебютира във футболния отбор, а не на опитен агент на ФБР. Късо подстриганата му коса блестеше под яркото следобедно слънце, по врата му се стичаха вадички пот. Колената на защитните му панталони бяха изцапани с прах и следи от влажна трева. Което означаваше, че вече е опитал веднъж.

— Какъв е маршрутът и най-доброто време? — пожела да узнае един от съекипниците му.

Бийф се втренчи в лицето му, дишайки тежко. Естествено, въпросът беше риторичен — мъжете прибягват до такива неща, когато искат да скрият страха си.

„Маршрутът“ изглеждаше съвсем ясен. Бийф стоеше зад стартова портичка, направена от няколко вратички за крокет и едно градинско гребло. Добре отъпкана пътечка водеше към ливадата зад къщата му, извиваше се между щанга с тежести и портативен батут. Свършваше пред стар обръч за хула — хоп, поставен редом с градински стол от бяла пластмаса. Върху седалката беше закрепена чаша от прозрачна пластмаса, пълна до ръба с леденостудена бира „Майкълъб“.