Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Правилата бяха прости: всеки участник в състезанието имаше право на два опита да се промуши през обръча, да направи една лицева опора, а след това да седне на стола и да изпие бирата. Засичаше се времето на всеки опит, най-бързият печелеше.

Но, както при всички състезания между командосите на ООЗ, и тук имаше допълнителна трудност. В случая тя се криеше някъде между обръча за хула — хоп и градинския стол. Съвсем наскоро Албер беше инсталирал невидима ограда за кучето си, която минаваше по границите на парцела. А обръчът лежеше точно върху заровения в земята шоков сензор.

По всяка вероятност всички щяха кротко да си хапват хамбургерите с царевица, ако една от съпругите не беше изказала мнението, че електрошоковият сензор е доста жестоко средство за възпитание на домашните любимци. На което Албер отвърна, че вече го е изпробвал върху себе си и го намира за напълно поносим. Това твърдение роди и идеята за предизвикателството. То от своя страна ги отведе до създаването на правилата, а правилата — до самото състезание. Само двадесет минути по-късно всички гости от мъжки пол се изсипаха пред къщата, за да се пробват срещу невидимата преграда.

Джеръми съзнаваше, че участието в това състезание го поставя в доста трудно положение. В качеството си на член на ШНО — Школата за нови оператори към ООЗ — на изпитателен срок, той все още не беше утвърден в постоянния състав на елитния клуб. Агентите ветерани наоколо несъмнено щяха да очакват пълно себеотдаване от него, но това съвсем не означаваше, че ще им е приятно да бъдат победени от един „шибан новак“.

От дипломирането го деляха само три дни и никак не му се искаше да настройва срещу себе си хора, под чието командване щеше да бъде през следващите пет-шест години.

— Хайде, скъпи, направи го!

Присила, съпругата на Албер, се беше надвесила от задната веранда и крещеше с пълен глас. Повечето съпруги на командосите не биха си позволили подобна намеса, но Присила беше известна с буйния си нрав. С едната си ръка размахваше ръжена от барбекюто, което димеше до нея, а с другата придържаше Бийф младши. Изобщо не й пукаше как изглежда, сега всичко беше въпрос на чест.

Джеръми си намери място в края на тълпата и леко поклати глава. Независимо от характера на състезанието, всеки от командосите размахваше като ятаган дълбоко вродената си максима, че единствено най-силните оцеляват. Това вероятно имаше смисъл, но само донякъде. Разбира се, че само първият печели при евентуалната престрелка. Второто място е без никакво значение.

— Готов ли си?

Бийф раздвижи глава наляво-надясно върху масивните си рамене, пропука с пръсти и кимна. Ароматът на сандвичи с раци и свинска скара се носеше на вълни над потъмнялата трева в задния двор. Сред тълпата се гонеха деца, които очевидно нямаха никакво отношение към предстоящата война на възрастните.

— По местата…

Куини, който също беше възпитаник на Военноморската академия, беше застанал близо до стартовия бокс. Едната му ръка лежеше върху рамото на Албер, а другата стискаше хронометър.

— Готови…

Тълпата се смълча. Присила Девроа свали ръжена.

— Старт!

Настъпи пълна лудница. Петдесет яки мъже и избрана част от синовете им започнаха да крещят с пълно гърло, сякаш бяха свидетели на бой с камъни.

— Бийф, Бийф, Бийф!

Във въздуха се появи гора от стиснати юмруци, всички се надсмиваха на мъките на Бийф.

Отначало той тръгна бавно, поставяйки нетърпението си под контрол. Първите десетина крачки бяха лесни, но с приближаването му към заровения в земята сензор, кучешкият нашийник около врата му започна да издава предупредителни сигнали право в ушите му. Напредването стана значително по-трудно, а сигналите се превърнаха в шокови заряди. Тялото му беше пронизано от силна болка, тъй като естествените му електрически заряди бяха превърнати в импулси за блокиране на мускулите.

Бийф направи опит да увеличи скоростта, съзнавайки ясно, че първи ще блокират основните двигателни мускули. Краката. После гърбът. Ще се сгърчат до степен, която ще направи невъзможни каквито и да било движения, независимо от усилията на волята му.

Вкара в действие всичките си 134 килограма мускули и сухожилия. Така трябва да бъде, рече си. Присила го гледаше, колегите щурмоваци го подкрепяха. Целият ООЗ разчиташе на него, мамка му! В случай че не успее да се добере до стола, там можеше да се окаже някой проклет новак, който несъмнено ще поиска да спечели „Кучешката“ купа. А това не се беше случвало нито веднъж през цялото 21-годишно съществуване на ООЗ.