Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Прието, ТАК въздух едно. Задръж на жълта. Всички екипи в готовност!

Мамка му, изпусна кратка въздишка Джеръми и дланта му се залепи за приклада. Тая работа беше истинска. Край на тренировките, край на лекциите и учебната стрелба в „Периметъра на смъртта“. Направи светкавичен оглед на своя сектор и отново хвана фигурата на Хектор в кръстчето на мерника си. Цигарата му продължаваше да излъчва алено сияние в мрака. Макар и на 150 метра от този човек, Джеръми се чувстваше някак свързан с него — сякаш бе сложил ръка върху рамото на палаво дете, което трябва да бъде здравата напляскано.

— Държиш ли го на мушка? — попита Хесус.

— Да — прошепна Джеръми. Луната бавно изплува над ничията зона между обекта на атаката и сиера две. Започна последен преглед на сектора си, просто за да бъде…

ТРЯС!

Сърцето на Джеръми застина, уредът за нощно виждане прекрати огледа на сектора. Директно вдясно от позицията им, на около тридесет метра от джунглата, един от щурмоваците на „Голф“ залитна и се отпусна на колене. Острото пропукване бе предизвикано от един счупен под тежестта му клон на кипарис.

— Исусе! — просъска Джеръми.

— Какво? — обърна се да го погледне партньорът му.

— Не викам теб, просто изпускам парата — отвърна Джеръми. — Ама май трябваше да кажа мамка му! — Понечи да обясни за какво става въпрос, но думите заседнаха в гърлото му. Хектор беше изчезнал! Беше успял да го стори в краткия миг, в който Джеръми отлепи око от мерника, за да види какво става.

— ООЗ едно до всички екипи! — прозвуча гласът на Мейсън едновременно в петдесетината прикрепени към ушите микрофончета. — Имате разрешение за излизане на зелена позиция!

О, не, простена безгласно Джеръми. Хектор беше доловил пропукването на клончето, причинено от погрешната стъпка на онзи щурмовак. И беше сменил позицията. Което означаваше, че екипът „Голф“ щеше да попадне право в капана.

— Провал, провал! — напрегнато подвикна към командира на екипа си той.

— Провал ли? — обърна се да го погледне Хесус, погълнат изцяло от собствените си задачи. — Какво означава това?

— Хектор изчезна! Не мога да го открия… — Уредът за нощно виждане се плъзна по периметъра, но увеличителната му способност беше прекалено голяма, за да предложи ясна картина. На тридесет метра пред тях се появи фигурата на първия щурмовак от „Голф“, безшумно пробиващ си път сред тропическата растителност. Последваха го колегите му, насочили оръжията си напред.

Над водата се разнесе приглушеното хвуп-хвух-хвуп на хеликоптерни ротори — чуждо и заплашително в тишината на нощта. Екипите „Ехо“ и „Чарли“ бяха тръгнали в атака и вече никой не можеше да ги спре.

Джеръми огледа поляната с невъоръжено око, надявайки се на случайността, за да засече Хектор. Тялото му беше опънато като струна. Трябваше да направи нещо, но какво?

— Открий мръсника! — кратко заповяда Хесус, хванал на мерник своята мишена.

В следващия миг нещо привлече погледа на Джеръми. Малко облаче дим излетя от един храст с бугенвилии, разположен току до къщата. Фигурата на Хектор се отразяваше съвсем ясно в матираното стъкло на един от прозорците на първия етаж. Часовоят мачетеро изпусна последния дим от цигарата си, стъпка я с крака и насочи автомата си в посоката, от която очакваше появата на щурмоваците. Лошо, много лошо!

— ТАК Въздух едно на ТОЦ — бръмна напрегнат глас в слушалката му. — Тридесет секунди!

— Мамка му! Не мога да го гръмна! — обяви Джеръми. Нямаше как да стреля по отражението.

Зад гърба му изведнъж изригна оглушителният грохот на хеликоптерните турбини, по хоризонта пробягаха огромни сенки. Двете черни машини се приближаваха със 120 възела в час. На борда на всяка имаше по 14 щурмоваци, стиснали в ръце въжета за приземяване. Трябваше да предупреди „Голф“, но без да алармира мачетеросите вътре в къщата. В противен случай те щяха да убият момичето далеч преди някой да успее да се приближи до него.

— Прикривай ме! — прошепна Джеръми, скочи на крака и се понесе напред. Полуавтоматичната му пушка MP-5SD почти докосна дулото на Хесус. Така и не разбра дали командирът на взвода извика след него. В главата му остана една-единствена мисъл — да спре Хектор.

— Внимание, всички да чакат командата ми — обади се гласът на Мейсън.

Джеръми се прегъна на две, след което се понесе напред с максималната скорост, която позволяваше маскировъчното му облекло. Приличаше на странен блатен хибрид, изскочил от джунглата, състоящ се от равни части сенки, зелени растения и човешка плът.