Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Изключи апаратчето и направи знак на трима мъже, седнали около една маса в противоположния край на залата. Двама от тях мълчаливо станаха и излязоха.

— Тази вечер явно ми върви на извинения — рече с въздишка Мичъл. — А членовете на Конгреса имат отвратителния навик да си насрочват срещи след края на пленарния ден. Според мен го правят нарочно, за да демонстрират властта си…

Тя се усмихна, но единствено на абсурдните му оправдания. Джордън Мичъл би могъл да се свърже с президента по всяко време на денонощието, дори като използва бутона за бързо набиране. Световни лидери го умоляваха да бъдат приети, а много малко политици от двете големи партии в САЩ биха дръзнали да му посочат мястото и времето на евентуалната им среща.

— Вие сте зает човек, господин Мичъл — рече на глас тя. — Напълно ви разбирам…

— Не, моля ви! — извика той, забелязал намерението й да стане. — Довършете вечерята си! — Обърна се и махна на един висок и добре сложен мъж: — Това е началникът на личната ми канцелария Джон Траск… — Сирад стисна подадената й десница. — Той ще обсъди с вас някои въпроси от административен характер, преди да подпишем официалния договор… До началото на кампанията разполагаме с малко време, затова се пригответе за няколко много натоварени седмици. Нали мога да разчитам на вас за инициативата „Куантис“?

— Все още не съм казала да — закачливо отвърна тя.

— Беше ми много приятно, Сирад — разтърси ръката й Мичъл, задържайки я малко повече от обичайното. — Надявам се, че скоро пак ще се видим…

След тези думи той излезе и забърза към колата си. Позволи на въображението си една-две фантастични картини с участието на Сирад, след което звънна мобилният му телефон. Разговорът беше достатъчно дълъг и когато свърши, вече не помнеше защо изобщо беше наел тази жена. Качествата, които я правеха ценна за него, изключваха изграждането на някакво доверие между тях. Тя бе красива, умна и съблазнителна, но и тези качества също се раждат благодарение на опита…

В единадесет вечерта вятърът беше напълно утихнал и въздухът беше неподвижен като ангелски дъх. Джеръми беше в състояние да чуе водата, която капеше от леководолазите на отряда „Голф“, които изскочиха на огледалната повърхност на езерото зад гърба му и безшумно запълзяха към сушата. Придвижваха се като някакви гигантски жаби, без шум, обединявайки се в основата на крайбрежните бамбукови тръстики на метър-два зад предната стрелкова позиция на Джеръми… Погледна през рамо и ги видя да се освобождават от гумените маски и леководолазните костюми. На преден план излязоха непромокаемите торби с оръжието, приборите за нощно виждане и зашеметяващите гранати.

— „Голф“ едно на жълта позиция — докладва на ТОЦ ръководителят на екипа Шон Девлин — як ирландец, роден в Бостън. — Моля за разрешение да премина на зелена.

— Прието, „Голф“ едно — прозвуча гласът на диспечерната. — Имате разрешение да преминете на зелена позиция.

Девлин се промъкна към тях, минавайки на метър вдясно от Хесус. На слабата светлина чертите му изглеждаха мрачни и решителни, непобедими като мангровата джунгла наоколо.

— Какво открихте? — напрегнато прошепна той. Шестимата му подчинени непрекъснато се оглеждаха.

— Двама с АК в червено-черния ъгъл — докладва Хесус. — Вие ще трябва да атакувате западния вход.

Оперативните заповеди уточняваха три евентуални точки за проникване: капандурата на плоския покрив и двете врати на първия етаж, разположени в източното и западното крило. Атакувайки от запад, щурмоваците от отряда „Голф“ имаха всички шансове да избягнат въоръжената охрана, но това щеше да стане за сметка на изненадата.

— Дай ми десет минути да стигна дотам — прошепна Девлин.

Джеръми улови в мерника си челото на Хектор и зачака да види дали ще реагира по някакъв начин на придвижването на плувците. Кръстчето се беше заковало върху едно човешко същество от плът и кръв. Независимо от сложността на упражненията в школата, това тук нямаше как да го тренира. Притисна приклада в рамото си и прогони всички външни възприятия от главата си. Един човешки живот висеше на косъм. Джеръми лекичко поглади спусъка.

Марселъс Парсънс седеше в дневната на хотелския апартамент и търпеливо чакаше завръщането на Джордън Мичъл.

— Добър вечер, сенаторе — поздрави го бизнесменът, изправил се колкото внезапно, толкова и безшумно в рамката на вратата. — Надявам се, че не сте ме чакали дълго.