Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Ако не беше болката, вероятно щеше да заключи, че халюцинира заради веществото, което му бяха инжектирали. Поради липса на циркулация ръцете му бяха напълно изтръпнали. Раменете му болезнено пулсираха, извити до крайност назад. В устата си усещаше горчивия металически вкус на кръв. Спомни си как го беше треснал в зъбите онзи гадняр Роджър Главър — най-големият побойник в класа им. Но тези тук бяха по-умни и удряха така, че да не причиняват наранявания и да не чупят зъби.

— Как се казваш?

Гласът долетя до него сякаш по дълъг тунел, далечен и монотонен. Главата му клюмна, но бързо отскочи обратно, обляна с леденостудена вода. През вратата беше прокаран градински маркуч. Ризата му лежеше разкъсана на пода.

Какво става, по дяволите, учуди се той. После в гърдите му заклокочи гняв — толкова силен, че заглуши страха и болката.

— Как се казваш?

Пред очите му се появи лицето на Каролайн. Обляха го с нова струя ледена вода. После дойде ред на децата — Мади, Крис и Патрик. Потръпна от студ.

Тряс! Нов удар, тежък като парен чук, го улучи в лицето.

Главата му клюмна, носът му издуха кървава пяна направо върху гърдите. Получи пристъп на гадене, но в стомаха му нямаше нищо, което да повърне. Очите му се насълзиха, едра капка кръв се откъсна от разбитата му долна устна и падна на пода.

Кои са те, запита се той в мига, в който мъглата в съзнанието му се проясни и му позволи да разсъждава. Египтяни? Но какво ги интересува египтяните някакъв непознат в наета кола? Американци? Но кои? Не са от ФБР, просто защото в Бюрото не използват подобни методи.

Хей, я почакай, заповяда си Джеръми. Не носеше нищо — нито служебна карта, нито значка, нито документи за самоличност. Може би наистина не знаят кой е. Разкритието го накара да отвори очи и да вдигне глава. Тези хора явно бяха допуснали огромна грешка.

— Спрете! — задавено прошепна той. — Спрете! Казвам се…

Но думите заседнаха в гърлото му. Може би заради неволното потръпване от ледената вода, може би защото езикът му просто не успя да преодолее съпротивата на разбитите устни. Нещо в измъченото му съзнание изведнъж замръзна и му попречи да разкрие самоличността си. Може би точно това искат — да признае, че е…

ДЗЪН-Н-Н-Н…

Високочестотният електронен вой го накара да подскочи в стола. Прониза ушите му с ужасна сила — по-оглушителен дори от зашеметяващите гранати на ООЗ, но в същото време далеч по-продължителен от тяхното действие. Наподобяваше зъболекарска бормашина, която проникваше направо в мозъка му. Опита се да я махне от себе си, но тя остана в ушите му, още по-силна и по-противна…

— Как се казваш? — изрева право в лицето му някой.

Господи, какво става? — запита се Джеръми и усети как губи съзнание.

— Няма да говори — обади се друг глас с бостънски акцент. — По-добре изпробвайте водната дъска…

Движение, груби ръце, маса. Проснаха го по гръб, а главата му увисна от ръба. Двама го държаха, а трети надяна дебел кожен ремък на челото му. Стегнаха го здраво, извивайки главата му до отказ назад, почти перпендикулярно на тялото.

— За последен път питам: кой си ти?

Очите на Джеръми подскачаха нагоре-надолу, търсейки на какво да се спрат. На вратата се очерта фигурата на нисък и мургав мъж, който пристъпи напред и се изправи над главата му. Носеше зелена тениска, косата му беше дълга. Очите му се заковаха в очите на Джеръми, разпръсквайки изтощението, болката и страха, за да достигнат до истинския, ужас, скрит дълбоко в душата му.

— Казвам се Джордж — представи се почти любезно ниският мъж. — Искам да чуя твоето име…

Джеръми направи опит да извика, но коженият ремък опъваше главата му толкова силно, че не беше в състояние да издаде дори звук. Опита се да разхлаби белезниците си, от устата му излетя неразбираемо гъргорене. В стаята се възцари тишина, нарушавана единствено от бълбукането на водата, която течеше от маркуча и се изливаше в канала.

Мургавият покри очите му с кърпа, светлината се превърна в сивкаво сияние. Стегнат като дете на зъболекарски стол, Джеръми очакваше болката. Но удари не последваха. Някой притисна парче плат към лицето му, друг наля някаква течност в гърлото му.

Джеръми се задави, напълно объркан от това, което усещаше. Течността изригна през ноздрите му в момента, в който направи отчаян опит да предотврати проникването й надолу по трахеята, към сгърчените от липса на кислород дробове. Тялото му започна да се гърчи, ръцете и краката му отчаяно се бореха с белезниците. Течността неумолимо се спускаше надолу към дробовете му, прогонваше въздуха, изключваше гласовете, звуците и светлината…