Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— „Интернешънъл корт“ — трийсет и пет, двайсет и едно — промърмори полугласно той, после премести тежестта на тялото си в отчаян опит да задържи някаква топлина в него. Очите му отново пробягаха наоколо, търсейки евентуални проверители. Екипите на ООЗ обикновено се придвижваха с джипове или коли с висока проходимост — най-често огромни модели като „Събърбън“, „Експлорър“ или „Дакота“… Не видя подобен автомобил в района на гарата. Което означаваше, че ако има проверители, те са си намерили добро прикритие.

— Трийсет и пет, двайсет и едно…

Отново си повтори адреса, който беше получил след телефонно обаждане в дирекцията, осъществено от влаковия телефонен автомат. При нормални обстоятелства нямаше да му е трудно да запомни този номер, но в момента беше толкова изтощен, че трудно му се удаваше каквато и да било умствена дейност. Всеки ден от обучението в ООЗ започваше доста преди разсъмване и свършваше далеч след мръкване, плътно запълнен с 15-километрови кросове, преодоляване на високи препятствия и близък ръкопашен бой. Всяка нощ някой безименен инструктор събуждаше избраниците със зашеметяваща граната или пронизителен вой на сирена. В рамките на броени минути те се оказваха в разгара на реална престрелка на един полигон, който в ООЗ наричаха „Периметъра на смъртта“. На разсъмване отново ги връщаха в калта и ги принуждаваха да се състезават със собствената си способност да оцеляват.

Половината от избраниците вече бяха отпаднали или лекуваха тежки травми. А оцелелите не помнеха дори собствените си имена.

Джеръми използва прикритието, което предлагаше покритата галерия, и търпението му скоро беше възнаградено — черен „Таун Кар“ спря до тротоара. Покри главата си със забравен от някого вестник „Пост“ и изтича към колата. Египетското посолство се намираше някъде там, сред дъжда — на десетина километра разстояние при хубаво време. Но Джеръми нямаше намерение да ги изминава пеша, защото да премръзне под ледените струи на зимния дъжд би било ненужна глупост. ООЗ искаше хора с акъл в главата и точно това щеше да получи.

Тичайки към колата, Уолър се усмихна на собствената си съобразителност. В резултат на краткия разговор от монетния автомат във влака, съпругата му Каролайн беше поръчала кола под наем. Решението изглеждаше съвсем просто и логично и той неволно се запита дали не е пропуснал нещо.

Вратичката се отвори в момента, в който Джеръми посегна към ръкохватката.

— Добър вечер, сър — поздрави го шофьорът пакистанец, който изглеждаше странно възбуден в този късен час.

— „Интернешънъл корт“ 3521, Северозападен район — разпореди Джеръми в момента, в който се отпусна на седалката. — И по-бързичко, ако обичате.

Шофьорът мълчаливо кимна, моментално усетил, че този пътник няма да е от разговорливите. Вероятно му беше направило впечатление, че мъжът няма никакъв багаж и е облечен твърде леко за ужасното време навън, но всичко му беше платено предварително и той бе доволен, че няма да излиза под дъжда, за да отваря багажника. Един обикновен пътник, безличен клиент в отвратителната нощ, нищо повече.

Шофьорът хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и колата бавно се отлепи от тротоара на Кълъмбъс Съркъл. Отпуснал се на удобната задна седалка, Джеръми правеше отчаяни опити да се стопли. Колата изглеждаше доста запазена. Стъклени чаши върху тъмночервени кърпи, боров освежител за въздух, тиха музика. Каролайн се беше постарала да потърси нещо по-анонимно — Вашингтон е пълен с черни линкълни от модела „Таун Кар“ със затъмнени стъкла. Колата по нищо не се отличаваше от стотици други.

Уолър се отпусна върху меката кожа и затвори очи. Само минутка почивка, рече си той. Пет минути сън за 31-годишния агент на ФБР, озовал се далеч от дома. Те със сигурност го следяха и в момента се питаха какви по дяволите ги върши. Но в момента това беше без значение. Нямаше как да го видят през затъмнените стъкла, а когато откриеха за какво всъщност става въпрос, той вече щеше да е във влака и да пътува обратно към Куонтико.

— Пристигнахме, сър — обади се шофьорът след време, което не можеше да бъде измерено.

Джеръми стреснато се надигна. Дребният човечец усмихнато му сочеше внушителната каменна сграда, пред която бяха спрели. Разтърка очи и се прокле, че беше заспал.

— Желаете ли да спра точно пред портала? — попита шофьорът.

— Не, не… По-добре паркирайте ей там… — Джеръми посочи едно свободно място от другата страна на улицата. ООЗ едва ли изгаряше от желание да привлича вниманието върху себе си, а и очакваният кадилак вероятно щеше да спре само за секунда. Но и секунда беше достатъчна за изпълнението на задачата.