Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Посолството изглеждаше някак заспало в нощта. Високият двоен портал се отваряше навътре от будката на охраната. В нея седяха двама униформени полицаи, които отегчено следяха мониторите пред себе си. Триметров каменен зид се простираше между дърветата в двете посоки и чезнеше някъде в мрака. Джеръми взе лист хартия от жабката пред себе си и започна да скицира. Със стрелки отбеляза евентуалните камери и другите механични средства за наблюдение.

— Зад нас има автомобил, сър — обади се няколко минути по-късно шофьорът. — Вероятно ваши познати…

Джеръми рязко се извъртя и проследи с поглед колата, която отби и спря. Дъждът му пречеше да я види ясно, но не и светлината на фаровете, които примигнаха два пъти. Обектът , рече си той.

— Мисля, че ни сигнализират, сър — продължи дребничкият шофьор. — Искате ли да се преместим?

Колата спря на петдесетина метра зад тях — прекалено голямо разстояние, за да различи модела и цвета й.

— Не, останете на място, докато… — Джеръми се извъртя на една страна, като внимаваше да не се приближава прекалено близо до прозореца. В същата секунда тъмносивият кадилак модел STS профуча в опасна близост край тях.

JNG 445. Регистрационният номер проблесна ярко, сякаш осветен от неонова лампа.

Джеръми го записа. Стоповете на кадилака бързо се стопиха по посока на авеню Масачузетс. Обърна се отново към посолството, надявайки се да регистрира някакво оживление, но такова липсваше. Никакви светлини, никаква реакция от страна на охраната.

— Е, добре, приятелю — рече с въздишка на облекчение той, усетил безпогрешно, че задачата е изпълнена. — Закарай ме обратно на гарата.

Нямаше нужда от обяснения. На човека му беше платено да кара, а не да задава въпроси.

Отпусна се обратно в удобното кресло, устните му се разтеглиха в доволна усмивка. Най-накрая щеше да се наспи. Петнадесет минути в колата, после още един час по обратния път до Куонтико, може би и още мъничко преди настъпването на утрото. Напрежението започна да се оттича от тялото му. Сякаш някой бе освободил гигантската пружина, притискала дълго време гърдите му.

Шофьорът включи двигателя и пусна дългите светлини. Яркият лъч прониза лапавицата, напомняйки за осветени домове в коледната нощ. Джеръми започна да се навежда напред с намерението да го помоли да пусне някаква друга музика, но очите му изведнъж се разшириха от изумление.

Изскочил сякаш от нищото, в лъчите на фаровете се появи висок и мускулест мъж. В ръцете си стискаше автомат АК-74, чието дуло беше насочено право към тях.

Шофьорът изкрещя, отвори вратата и се изтърколи навън.

Какво става, по дяволите, успя да се запита Джеръми и механично посегна към дясното си бедро. След което си спомни, че ООЗ му бяха отнели служебния Глок 23 още преди началото на селекцията. Светлината във вътрешността на купето го заслепи и той неволно се обърна назад, сякаш искаше да направи кратка справка с посолството. Но вече беше късно. Двете задни врати се отвориха с трясък, мътно проблеснаха оръжия.

— Не мърдай, задник! — изкрещя някакъв глас, после хладното дуло на 9-милиметрово узи се закова на десет сантиметра от носа му.

Последвалите събития се развиха с мълниеносна бързина и изтощеното от безсъние съзнание на Джеръми едва успя да ги обхване. В купето влезе някакъв мъж, който го хвана за врата и заби лицето му в тапицерията. Опитни пръсти извиха ръцете му зад гърба и му щракнаха белезници. Извиха ги високо нагоре, където беше адски болезнено. Познаваше този способ от специалната подготовка.

Мъжът с узито го принуди да легне на пода, а партньорът му затегна белезниците със специален стоманен ключ. Един ботуш се стовари тежко върху гръбначния му стълб, а дулото на картечния пистолет се заби в слепоочието му. Трите врати на автомобила се затръшнаха в бърза последователност, моторът изръмжа. Лампичката на тавана угасна. Джеръми усети острото убождане на спринцовката в момента, в който колата рязко потегли.

— Как се казваш?

Джеръми отвори очи, като се опитваше да се измъкне от наркотичната мъгла. После побърза да ги затвори отново, тъй като светлината се оказа ослепителна. Прозорци нямаше. Една врата и четири голи стени от бетонни блокчета, разчертани на правоъгълници от спояващото вещество помежду им. По циментовия под течеше вода. Той седеше на метален стол — подобен на онези, с които са обзаведени повечето държавни учреждения. Но този тук беше силно наклонен назад и му трябваха крайни усилия, за да запази равновесие и да не се прекатури през глава.