Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Полковник Прат влезе в кабинета, затвори вратата зад гърба си и се настани зад бюрото, покрито с казионния изкуствен фурнир. Ръцете му нервно се сплетоха в скута.

— Нека за момент си представим една хипотетична ситуация — подхвърли той.

Бийчъм го гледаше като дете, неочаквано попаднало в кабинета на директора.

— Да допуснем, че съм станал свидетел на огромна несправедливост, извършена спрямо мой близък приятел — започна Прат. — Но имам сериозен проблем, тъй като бих станал обект на тежки обвинения в личен и служебен план, ако разкрия методите, благодарение на които съм се сдобил с доказателства за неговата невинност.

Бийчъм наведе глава на една страна, твърдо решила да не реагира, докато не чуе всичко, което този човек имаше да й каже. В момента й съобщаваше, че е потърсил и открил съответния запис, а след прослушването му се е убедил в нейната невинност. Проблемът му беше там, че не би могъл да признае неговото съществуване.

— Полковник, аз съм била в този бизнес достатъчно дълго, за да са ми ясни правилата и начините, по които понякога ги нарушаваме… — подхвърли тя, после отправи многозначителен поглед към папката, която лежеше разтворена на бюрото му.

Полковник Прат проследи погледа й и побърза да я затвори. На титулната страница беше изписано кодово наименование, което автоматически я правеше строго секретна и никакви материали, свързани с нея, не биваше да се оставят без надзор.

— Слушам ви — кратко отвърна той.

— Готова съм да се обзаложа, че между петте трилиона страници информация във вашата база данни се крие транскрипцията на телефонен запис с времетраене 60 секунди, която никога не би трябвало да бъде направена според Директива 18 за сигнално разузнавателната дейност в САЩ… — Бийчъм спря да си поеме дъх, после продължи: — Бих се обзаложила и за още нещо: името, свързано с този рапорт — моето име — е било подменено със сериен номер на прехващането и генеричен идентификатор. Ако ФБР изпрати по факса официално искане до Федералната идентификационна служба, вие ще бъдете в правото си да предадете този материал…

Полковникът се замисли за момент, после отвори чекмеджето си и извади някакъв справочник, дебел три пръста.

— Разузнавателни сведения, получени от вътрешни комуникационни източници — дори когато това е станало погрешка, случайно или в резултат на някаква небрежност — трябва да бъдат незабавно унищожени — прочете той.

— Карайте нататък — подхвърли Бийчъм. — Прекрасно знаете, че има и едно изключение…

— Вътрешните комуникации, за които се счита, че съдържат информация за чуждо разузнаване, трябва да бъдат прехвърлени на Федералното бюро за разследване за по-нататъшни процедури на минимализация.

Полковникът неволно се облегна назад, смазан от тежестта на искането на Бийчъм.

— Госпожо сенатор, аз излизам в пенсия след по-малко от месец. Ще направя всичко възможно, за да ви помогна, но хората от записа изглеждат твърдо решени да ви причинят зло. Не ми трябва голямо въображение, за да си представя какво могат да направят на мен…

— Според мен не сте от хората, които се плашат лесно — подхвърли Бийчъм.

Полковникът се замисли.

— За двайсет и седем години служба не съм лъгал нито веднъж — промълви той. — Ако изпратите в този кабинет човек от ФБР, който да ми зададе подходящите въпроси, аз ще му отговоря.

Бийчъм стана на крака и протегна ръка.

— Благодаря ви, полковник. Уверявам ви, че съвсем скоро ще се измъкна от тази бъркотия, а след това, ако не ме лъже паметта, ще ми бъде необходим съветник по въпросите на военното законодателство. Заплатата е добра, но шефката е малко строга…

— Благодаря — сведе глава полковник Прат. — Но мисля, че Вашингтон ми дойде до гуша. Предпочитам да ходя на риба на едно място, на което нито вие, нито НАС и цялото проклето правителство ще се сетят да ме потърсят!

— На мен също — усмихна се Бийчъм. — На мен също…

— Какво става, мамка му? — изрева Джеръми, опитвайки се да надвика пищенето в ушите си. Мракът наоколо беше толкова непрогледен, че той не беше в състояние дори да помръдне, въпреки че сърцето му продължаваше да блъска като чук и цялото му съзнание пищеше час по-скоро да се маха оттук. — Какво по дяволите беше това?

Все още усещаше тежестта на убитото момченце върху крака си.

— Навън! — изръмжа Хесус, наведе дулото на своя АК-47 и извади от джоба си тънко фенерче „Маглит“ с червен рефлектор. Джеръми се ориентира по слабия лъч на взводния и намери пътя навън, където телата на седмината мъже лежаха безразборно около масата.