Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

— Известно ми е само едно цивилно лице, което има връзките и желанието да открие тази забутана дупка в джунглата — каза бавно шефът му. — Това трябва да е Махар.

— А кои са другите? — попита жената. — Разузнаването донесе, че би трябвало да е сам.

— Разузнаването ли — изсумтя Траск. — И най-добрият доклад е само нечие мнение. Просто мнение на изнежен чиновник, който не е виждал военна операция близкото хилядолетие.

Тримата се загледаха мълчаливо в екрана, очаквайки някаква реакция от огневата група, скрита в джунглата. Без значение дали това наистина беше Махар, или не, тя трябваше да реагира по някакъв начин. В нея бяха включени едни от най-способните войници в света, които сега държаха обектите на прицел.

— Скоро ще разберем — каза шефът.

Останалите кимнаха. Въпреки технологическия напредък и добрите сателитни снимки, нищо не можеше да замени опитните специалисти на мястото на събитието.

— Не трябва ли да се обадиш на новото момче в командния пункт? — попита Джейн.

— Сега съм зает — прошепна Джеръми. Пръстът му обви спусъка на снайпера, докато той напрегнато оглеждаше обстановката през оптичния мерник.

В северния край на полянката стоеше един водач от племето йани — изглеждаше точно като техния: нарамил лък и нашарен с праисторически знаци. Той излезе пред шестима по-високи мъже и подаде сигнал на Банджо мен, който стоеше на пост близо до колибите.

— Сиера едно до Центъра — каза тихо в телефонната слушалка Джейн. — Имаме седмина, повтарям седмина нови играчи, появили се от черно-зеления ъгъл, разбрано?

Тя изчака момент, за да могат новите данни да достигнат до мъжа в тактическия оперативен център в Банкок. От Банкок тези основни елементи на разузнаването (съкратено наричани ОЕР), щяха да пропътуват до Отдела за информация в Съвместния център на ФБР и ЦРУ за антитерористични действия в Бетезда, Мериленд. Заповедта за нападение трябваше да бъде предадена по сателитния телефон на всяка една от трите наземни групи. Този план за комуникации изглеждаше сложен и отнемаше много време, но непроходимият терен на джунглата обезсмисляше всички други начини за поддържане на връзка.

Джеръми продължаваше да се взира през оптическия мерник.

— Мисля, че твоят колекционер на глави беше казал, че това няма да стане преди…

Но още докато говореше, той осъзна, че няма време за спорове. Целите се придвижваха бързо към колибите и изпратената бойна група, състояща се от петима нападатели щеше да загуби тактическото си предимство, ако Махар и приятелчетата му се укриеха вътре.

— Да започваме — прошепна Джеръми. — Няма време за губене.

— По дяволите, това променя всичко! — рече жената, която не откъсваше поглед от екраните.

— Всичко е наред — увери я Траск. — Те могат да се справят.

Организаторите на мисията бяха предвидили практически всичко — от медицински екипи за въздушна евакуация до визуални ориентири на терен, в случай на нарушени комуникации. Нямаше значение колко души щяха да се появят в това забутано място — инструкциите позволяваха незабавна употреба на смъртоносна сила без предупреждение от момента, в който възникнеха съмнения за залавянето на Махар.

— Не ме интересува дали са пет, или петдесет. Трябва да отстраним Махар — изръмжа шефът. Всъщност нас ни интересува единствено той.

Някой не му отговори. Присъстващите бяха наблюдавали достатъчно битки срещу тероризма, за да знаят, че вината никога не се носеше от един-единствен човек, колкото и важна фигура да беше той за терористите.

— Ти се заеми с Банджо мен — рече Джейн.

Джеръми знаеше плана. Трябваше да се заеме с пазача, застанал най-близо до колибите, а един „тюлен“ трябваше да обезвреди Кастро — другия външен караул. След като двамата постови бъдеха повалени, петимата от основния екип щяха да излязат от джунглата и да извикат на Махар да се предаде. Ако терористът помръднеше — ако направеше дори едно-единствено движение — Джеръми и снайперистът от другата страна на полянката трябваше да елиминират „целта на преследването“.

— Какво ще правим, ако се върнат обратно в джунглата? — попита редник Джейн.

— Те няма да се върнат в джунглата — отговори Джеръми, като се опитваше да остане неподвижен. Сега можеше да му помогне само Фриц Лотшпайх — неговият стар партньор. Той не знаеше нищо за индонезийските пеперуди или за племенните диалекти, но беше мъж, на когото можеше да се разчита и в ада.