Кристофър Уиткомб - Смъртни врагове

„Джафар Пилота? — учуди се тя. — Но това едва ли има нищо общо с ново отвличане на самолет. Или не?“.

— Всеки в тази зала е проверен и може да му се има доверие — заяви Мичъл, а после се обърна към Траск, който стоеше пред компютъра в другата част на помещението, и попита: — Къде е Уолър?

— Тъкмо завиха наляво по Флорида авеню — каза началник персонала. — Изглежда се насочват към скривалището.

— Искате ли да ви го съобщя, или не? — попита Сирад. Беше дошла с ексклузивна новина и изискваше цялото внимание на Мичъл.

— Слушам те — каза Мичъл, като продължи да гледа екрана. Той бе известен с умението си да мисли по няколко проблема наведнъж.

— Намерихме начин да проникнем през защитата им — каза тя.

— На Белия дом ли? — попита Хамид.

— На Агенцията за комуникации на Белия дом — уточни Сирад. — Те контролират всички вътрешни и външни връзки между президента и неговия персонал.

— Както и футболната топка — допълни Мичъл.

— Да — съгласи се Сирад. — Както и кодовете за изстрелване на ядрено оръжие. През тях минават всички канали, свързващи президента с Пентагона, ЦРУ, ФБР и Ситуационната зала на Белия…

— Давай по същество — прекъсна я Мичъл.

— Въпросът е, че сега имаме пълен достъп до комуникациите на Белия дом — уточни Сирад. — Ние влязохме, идентифицираме къртицата и в крайна сметка получихме достъп до всичко, което президентът и неговите съветници казват, пишат или предават по компютърната мрежа.

Мичъл кимна одобрително, но Сирад забеляза, че не е изненадан.

— И какво още научихте? — попита той.

— Истинският оператор, отговорен за проникването в нашата система е някой, известен като КАПСТОУН 44 44 Така се нарича последният, най-горен камък в строежите. — Б.пр. 3 — каза му Сирад. — Но това не е толкова важно в момента. По-скоро би трябвало да ни тревожи въпросът какво се опитва да направи и с каква власт разполага.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мичъл. — Бих приел, че такова проникване би трябвало да се ръководи лично от самия президент.

— Това е първото и най-очевидно заключение — съгласи се Сирад. — Докато се вгледаш в това, което се опитват да направят.

— Те се опитват да подслушват нашите съобщителни линии. Това вече го знаем — намеси се Траск.

— Така искат да си мислим — възрази Сирад. — Но това е само капан, хитрина, която да прикрие истинските им намерения.

— И какви са те? — попита Мичъл. Тя вече бе привлякла цялото му внимание. — Какво смяташ, че се опитва да постигне този КАПСТОУН 3?

Сирад се огледа. Историята, разказана й от Мичъл, за дуела между Александър Хамилтън и Аарон Бър едва сега добиваше смисъл. Въпреки сложността си цялата история се свеждаше само до въпроса за честта.

— Съжалявам, но не мога да ви кажа — рече тя. — Все още не.

Всички се обърнаха към нея. Досега никой не беше отказвал нищо на Джордън Мичъл.

— Не можеш да ми кажеш ли? — попита Мичъл. — Сигурно ти…

— Вие ми казахте много преди това да започне, че „Бордърс Атлантик“ е пълна с тайни — прекъсна го тя. — И че те всичките са ваши.

Сирад знаеше, че започва рискована игра, но както й беше казал Мичъл, понякога славата се заплаща със саможертва.

— Е, ако искате да спасите тази страна от една всеобща свещена война — каза тя, — трябва да ми се доверите. Само и единствено на мен.

— Какво за Бога беше това? — попита президентът.

Когато взривът разтърси прозорците на Овалния кабинет, той бе зад катедрата си и обсъждаше стратегията с Андреа Чейз, със съветника по националната сигурност и министъра на отбраната.

Преди някой да може да отговори, в стаята нахлуха агентите на Сикрет Сървис.

— Г-н президент, трябва да ви заведем веднага в ПЦСО — каза високо командирът на смяната. Каза го бързо, но спокойно.

— Какво се е случило? — попита Венабъл.

Агентите го грабнаха за ръцете и го издърпаха иззад катедрата.

— Една минута — настоя той, опитвайки се да освободи ръцете си. — Няма да отида обратно в онази проклета дупка, докато не разбера какво е станало.

— Моля ви, Дейвид — намеси се и Чейз. — Те са тук, за да ви защитят. Аз ще разбера какво е положението и ще ви докладвам след десет минути.

— Това не може да се обсъжда, господин президент — каза началник-смяната, охлабвайки хватката около ръцете на президента. В гласа му нямаше никаква любезност. — Трябва да дойдете с нас. Веднага.

— Защо дойде за мен? — попита Джеръми. Като че ли всички сини лампи и сирени във Вашингтон се насочваха към Капитолийския хълм, докато Кейлъб завиваше надясно по Единайсета улица.