Джеймс Патерсън: Когато дойде паякът

— Тихо. Не е междучасие — смъмри ги госпожица Ким. — Все още сме в час. Спазвайте правилата, по които сме се разбрали да живеем тук.

Когато Маги и Майкъл излязоха пред класа, господин Сонеджи се надвеси над тях и тихо им заговори. Фъстъка Голдбърг беше поне с десет сантиметра по-нисък от Маги Роуз.

— Възникна малък проблем, но вие няма защо да се тревожите. — Господин Сонеджи беше спокоен и много внимателен с децата. — Нищо страшно. Малка засечка в системата на компютъра. Всичко е наред.

— Съмнявам се — поклати глава Майкъл Голдбърг. — От какво е предизвикана така наречената засечка?

Маги Роуз мълчеше. Изпитваше необясним страх. Нещо се беше случило. Нещо определено не беше наред. Стомахът й се сви. Майка й винаги казваше, че има развинтена фантазия, така че тя се опита да изглежда спокойна, да запази самообладание и да се държи разумно.

— Току-що по телефона са се обадили от Службата за охрана — поясни госпожица Ким. — Получили са заплаха. Отнася се за вас двамата. Вероятно някой си прави шегички, но за всеки случай ще ви изпратим вкъщи. Като предпазна мярка. Знаете какво се прави в такива случаи.

— Сигурен съм, че ще се върнете за обяд — допълни господин Сонеджи, но не прозвуча много убедително.

— Каква заплаха? — обърна се към него Маги Роуз. — Срещу бащата на Майкъл ли? Или е свързано с майка ми?

Господин Сонеджи потупа Маги по ръката. За сетен път учителите в частното училище се удивиха на преждевременната зрелост на повечето деца.

— От стандартните, които получаваме от време на време. Големи приказки, никакви действия. Сигурен съм, че е някой ненормалник, който иска да му обърнат внимание. Откачен народ колкото искаш — направи той подчертано пренебрежителна гримаса. Загрижеността му беше точно премерена и с това вдъхна чувство за сигурност на децата.

— Тогава защо, за Бога, трябва да си ходим чак до вкъщи? — Майкъл Голдбърг гримасничеше и жестикулираше като миниатюрно копие на адвокат в съдебна зала. В много отношения наподобяваше карикатура на известния си баща, министъра.

— За всеки случай. Ясно ли е? Стига приказки. Нямам намерение да споря с теб, Майкъл. Готови ли сте да тръгваме? — попита господин Сонеджи любезно, но твърдо.

— Не съвсем — продължи да се мръщи Майкъл и да клати глава. — И дума да не става. Наистина, господин Сонеджи. Не е честно. Не е и редно. Защо охраната да не дойде тук и да остане с нас до края на часовете?

— Решили са да действат по друг начин — отговори господин Сонеджи. — Не съм създал аз правилата.

— Мисля, че сме готови — обади се Маги. — Хайде, Майкъл. Престани да спориш. Вече е решено.

— Вече е решено — усмихна им се госпожица Ким съчувствено. — Ще ви изпратя упражненията за домашно.

Децата прихнаха.

— Благодаря, госпожице Ким — казаха едновременно.

Госпожица Ким я биваше да пусне уместна шега.

Коридорите бяха безлюдни и много тихи. Чернокожият портиер Емет Евърет беше единственият, който видя как тримата напускат сградата на училището.

Облегнат на метлата си, той проследи с поглед господин Сонеджи и двете деца, докато те вървяха до дългия коридор. Беше последният човек, който ги видя тримата заедно. Вече навън те прекосиха забързано павирания паркинг пред училището, опасан със стройни брези и цветни храсти. Обувките на Майкъл потракваха по камъните.

— Тежкарски обувки. — Маги Роуз се наведе към него и продължи да го заяжда. — Изглеждат тежкарски и скърцат тежкарски.

Майкъл не можеше да спори. А и какво да каже? Майка му и баща му продължаваха да му купуват дрехите от проклетия снобски магазин „Брукс Брадърс“.

— И какво трябва да нося според вас, госпожице Глория Вандербилт 6 6 Видна светска дама от семейство на богати индустриалци. — Б.ред. ? Розови маратонки? — възропта той неубедително.

— Ами да — усмихна се Маги. — Или светлозелени с въздушна камера. Но не и обувки за погребение, Фъстъковски.

Господин Сонеджи поведе децата към син микробус последен модел, паркиран под брястовете и дъбовете, които растяха покрай административната сграда и гимнастическия салон на училището. Оттам долитаха не синхронни потупвания на баскетболни топки.

— Вие двамата скачайте отзад. Опала! Готово. — Учителят ги повдигна, за да се качат в микробуса. Очилата му постоянно се свличаха. Накрая той просто ги свали.

— Вие ли ще ни закарате вкъщи? — попита Майкъл.

— Знам, че не е мерцедес, но ще свърши работа, милорд. Аз само следвам инструкциите, които получихме по телефона. Говорих с господин Чейкли.