Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

Пак се бях разкрещял. Погледнах към Сампсън и видях, че клати глава.

Няколко учители вдигнаха очи към нас.

— Отрязани са гърдите на две млади негърки — повторих аз, да не би да не са ме чули. — Тази сутрин из града се разхожда някой с женски гърди в джоба си.

Питман махна с ръка към стаята на директора. Искаше да влезем там само двамата. Поклатих глава. Държа да имам свидетели, когато разговарям с него.

— Знам какво си мислиш, Крос — понижи той глас и застана плътно до мен. Лъхна ме остра миризма на цигари. — Мислиш, че ти имам зъб и само чакам сгоден случай да ти го върна. Не е вярно. Знам, че си добро ченге. Знам, че сърцето ти е на мястото си — в повечето случаи.

— Не, не знаеш какво си мисля. Ето за какво си мисля! Шестима негри са вече мъртви. Откачен сериен убиец се разхожда на свобода. Развилнял се е, точи зъби за още. Две бели деца са отвлечени и това е ужасно. Ужасно! Но аз вече разследвам онзи шибан случай!

Изведнъж Питман ме ръгна с показалеца си. Лицето му бе доматеночервено.

— Аз решавам с кои случаи да се заемеш! Аз решавам! Ти имаш опит в преговорите с похитителите. Психолог си. Изпратихме други хора в Лангли и Кондън. Освен това кметът Мънроу изрично помоли ти да се заемеш със случая.

Ето какво било. Сега всичко ми стана ясно. Нашият кмет се беше намесил. Аз бях в дъното на всичко.

— Ами Сампсън? Остави поне него да се занимава с другия случай.

— Ако имаш оплаквания, обърни се към кмета. И двамата ще работите по отвличането. Засега това е всичко.

Питман ни обърна гръб и се отдалечи. Трябваше да се заемем със случая Дън-Голдбърг независимо дали ни харесваше или не. Не ни харесваше.

— Може би трябва просто да се върнем в къщата на Сандърс — предложих на Сампсън.

— Май на никого няма да липсваме тук — съгласи се той.

Лъскав черен мотоциклет BMW се провря между ниските крила на градинската врата на „Уошингтън Дей“. Мотоциклетистът показа документите си и го пуснаха да продължи по дългия и тесен път до сивата купчина училищни сгради. Беше единайсет часът.

Беемвето вдигна около шейсет и за секунди се отзова пред административната сграда. Спря плавно, с лекота, почти без да разпилее камъчета от настилката. Мотоциклетистът го откара зад един перленосив мерцедес с дипломатически номер DP101.

Все още върху седалката на мотора, Джези Фланаган свали черната си каска и дългата и руса коса се разпиля по раменете. Изглеждаше на двайсет и пет. Всъщност през лятото бе навършила трийсет и две. Имаше опасност животът да я подмине. Вече се чувстваше древна старица, същинско изкопаемо. Пристигна в училището право от вилата си край едно езеро, където прекарваше първия си отпуск от две години и половина насам.

Това обясняваше облеклото й тази сутрин. Носеше черно кожено яке, протрити черни джинси, вълнени чорапи, широк кожен колан, спортна риза на червени и черни квадрати и износени високи ботуши.

Двама полицаи се втурнаха към нея и застанаха от двете й страни.

— Всичко е наред — успокои ги тя. — Ето картата ми.

След като провериха документа, те бързо се отдръпнаха назад и станаха услужливи.

— Можете да влезете — обади се единият. — Има странична врата след онези храсти, госпожице Фланаган.

Джези Фланаган пусна една приятелска усмивка на двамата полицаи с измъчен вид.

— Знам, че не съм подходящо облечена. Бях в отпуск. Карах мотоциклет, при това доста бързах.

Прекоси напреко грижливо подстриганата морава, покрита с лек скреж, и влезе в административната сграда.

И двамата полицаи не свалиха от нея поглед, докато не я изгубиха от очи. Острият зимен вятър развяваше русата й коса. Определено впечатляваше, дори в мръсните си дънки и високи ботуши. Освен това заемаше много отговорен пост. Разбраха го от картата й. Беше висока класа.

Докато вървеше през фоайето, някой я сграбчи за ръката. Някой пак обсеби част от нея, което бе типично за живота й във Вашингтон.

Виктор Шмид се беше вкопчил в ръката й. Някога, колкото и трудно да си го представяше сега, той й беше партньор. Всъщност, първият й партньор. В момента охраняваше един от учениците в училището.

Виктор беше нисък и вече оплешивяваше. Обличаше се като чиновник. Излъчваше самоувереност, въпреки че нямаше основателна причина за това. Винаги й се беше струвало, че мястото му не е в Службата за охрана. Може би бе по-подходящ в ескорта на дребните служители от дипломатическия корпус.

— Джези, как си? — попита я той почти шепнешком.