Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

— Как се казва жена ти? — попита ме Стюърт.

— Нямам жена — отговорих.

— Загази я — обади се Сампсън тихичко.

— Разведени ли сте? — намеси се Мери-Бери. — Такава ли работата?

— Задава ли се такъв въпрос на добър приятел, Мери? — засмя се госпожица Ким.

— Ще направят ли нещо лошо на Маги Роуз и Майкъл Голдбърг? — пожела да разбере Джонатан Сериозния.

Хубав и уместен въпрос. Заслужаваше отговор.

— Надявам се, че не, Джонатан. Ще ти кажа нещо. Никой няма да ви причини нещо лошо. Двамата с детектив Сампсън сме тук точно за това.

— Ние сме доста яки, в случай че не си забелязал — усмихна се широко Сампсън и изръмжа — Рррр. Никой няма да причини зло на тези деца. Рррр.

След малко Луиза започна да плаче. Много сладко хлапе. Исках да я гушна, но нямаше как.

— Какво има, Луиза? — попита госпожица Ким. — Майка ти или баща ти ще дойдат скоро.

— Не, няма — поклати момиченцето глава. — Няма да дойдат. Никога не ме прибират от училище.

— Все някой ще дойде — успокоих я аз. — А утре отново всичко ще е наред.

Вратата на стаята бавно се отвори. Отместих поглед от децата. Беше кметът Карл Мънроу на посещение в училището за привилегировани.

— Нали не си се забъркал в нищо, Алекс? — кимна господин Мънроу и се усмихна, когато видя необичайната сцена в стаята.

Беше четирийсет и няколко годишен, хубавец, без да е сладникав. Имаше буйна коса и гъсти черни мустаци. Изглеждаше делови в тъмносиния си костюм, бяла риза и яркожълта вратовръзка.

— А, не. Само се опитвам да използвам свободното си време за нещо полезно. Също и Сампсън.

— Изглежда сте успели — намигна ни кметът. — Хайде да тръгваме. Ела с мен, Алекс. Трябва да поговорим.

Сбогувах се с децата и госпожица Ким и двамата с Мънроу излязохме от сградата. Може би сега щях да разбера какво всъщност става и защо бях натоварен с това отвличане, вместо да се занимавам с моите убийства. И дали щях да имам право на избор.

— С колата си ли дойде, Алекс? — попита Мънроу, докато слизахме в тръс по стъпалата пред училището.

— Да — отвърнах аз.

— Тогава ще тръгнем с нея. Как вървят нещата в СГР? Имаме сериозни намерения за тази група — започна той, докато вървяхме към паркинга.

Очевидно, вече беше отпратил колата и шофьора си. Народен човек е този наш кмет.

— Какви по-точно са намеренията ви спрямо СГР? — попитах.

Бях мислил много за новата си работа и най-вече върху факта, че Джордж Питман ми беше пряк началник.

Карл Мънроу се усмихна широко. Много умее да се държи с хората и всъщност е дяволски хитър и умен. Винаги изглежда загрижен и доброжелателен и вероятно е такъв. Може дори и да те изслуша, стига да има полза от това.

— Основната идея е най-добрите чернокожи служители от полицейските части в столицата да се издигат, както си е редно. Не само натегачите, Алекс. В миналото невинаги ставаше така.

— Мисля, че ще минем и без големи дандании. Чу ли за убийствата в Кондън и Лангли Терас? — попитах аз.

Той кимна, но не каза нищо повече за серийните убийства. Днес те не бяха в приоритетите на кмета.

— Майка, дъщеря и тригодишно момченце — настоях аз и отново започнах да се ядосвам. — На никой не му пука за тях.

— Нищо ново, Алекс. На никой не му е пукало за тях, докато са били живи. Защо очакваш някой да се развълнува от смъртта им?

Бяхме при колата ми, порше от 74-та, видяла и по-добри времена. Вратите скърцаха, а вътре се усещаше застоял мирис на безброй сандвичи от закусвални. Бях я карал и през трите години, докато бях в частния бизнес. Качихме се вътре.

— Знаеш ли, Алекс, сега Колин Пауъл е начело на обединеното командване. Луис Съливан беше министър на здравеопазването и услугите. Джеси Джаксън ми помогна да получа мястото си на кмет — продължи Мънроу, когато се озовахме на Канал Роуд и се насочихме към центъра. — С други думи вече и ние, черните, играем някаква роля в политическия живот. — Докато говореше, не откъсваше поглед от отражението си в страничното стъкло.

— А сега ти помагаш на мен, така ли? — попитах аз. — Дори без да те моля. Много мило, наистина си страшно грижовен.

— Точно така — съгласи се той. — Бързо схващаш, Алекс.

— Тогава ми помогни да се измъкна от този случай. Искам да разследвам убийствата в моя квартал. Ужасно съжалявам за двете бели деца, но тяхното отвличане и без това ще се радва на централно внимание и усърдие. Дори прекалено много, което ще създава проблеми. Много баби, хилаво дете.

— Разбира се, че е така. И двамата го знаем — съгласи се Мънроу. — Тъпите копелета ще започнат да се настъпват по краката. Чуй ме, Алекс. Само ме изслушай.