Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

Реших да се опитам да дам отговор на въпроса му. Вече се бях поуспокоил и можех да говоря. Казах им това, което двамата със Сампсън бяхме установили до момента.

— Със сигурност са напуснали заедно района на училището. Портиерът ги е видял. Учителят по математика господин Сонеджи е влязъл в часа на госпожица Ким. Излъгал я, че е получена заплаха по телефона и че трябва да заведе децата в директорския кабинет, за да бъдат откарани вкъщи. Освен това казал, че Службата за охрана не била уточнила дали заплахата се отнася за момче или момиче. Той трябвало само да ги придружи. Децата му имали доверие и тръгнали с него.

— Как е възможно потенциален похитител да се добере до учителско място в такова училище? — попита специалният агент.

От малкото джобче на сакото му надничаха тъмни очила. Харисън Форд бе изиграл неговия образ във филма, направен по книгата му. Изборът на актьора беше рядко подходящ. Сампсън наричаше Греъм „Големия екран“.

— Все още не знаем, но ще разберем — отвърнах аз.

Най-сетне кметът Мънроу ни представи на министър Голдбърг. Поизчетка ни, като каза, че сме най-изявените детективи във Вашингтон, с най-много награди и прочее. После кметът поведе министъра към кабинета на директора. Специалният агент Греъм ги последва. Подбели нагоре очи. Искаше да сме наясно, че нещата не зависят от него. Джези Фланаган остана с нас.

— Сега се сещам, че съм чувала за вас, детектив Крос. Вие сте психолог. Имаше статия за вас в „Уошингтън Поуст“ — и ми пусна една любезна полуусмивка.

Аз не й върнах усмивката.

— Знаете какви ги пишат по вестниците — казах аз. — Главно полуистини. А в този случай и сума ти опашати.

— Не съм толкова сигурна — възрази тя. — Така или иначе, радвам се да се запозная с вас.

После тръгна след другите към кабинета на директора. Мен, прославения психолог-детектив от неделната притурка, никой не покани. Нито пък Сампсън.

След малко Мънроу все пак подаде глава.

— Навъртайте се наоколо вие двамата. Укротете топката. И гледайте да не се дразните. Тук имаме нужда от вас. Искам да говоря с теб, Алекс. Стой тук. И пак ти казвам, избягвай да се дразниш.

Ние със Сампсън се опитахме да бъдем послушни ченгета. Чакахме пред директорския кабинет около десет минути. Накрая напуснахме поста си. Раздразнихме се.

Продължавах да виждам лицето на малкия Мустаф Сандърс. Кой щеше да открие убиеца му? Никой. Мустаф вече беше забравен. Знаех, че това никога нямаше да се случи с двете отвлечени деца от частното училище.

Малко по-късно двамата със Сампсън и няколко деца се бяхме излегнали на скъпия чамов паркет в стаята за игри на училището.

Бяхме с Луиза, Джонатан, Стюарт, Мери-Бери и „голямата“ й сестра Бриджит. Още не бяха прибрали тези деца по домовете им и те бяха уплашени. Някои от децата в училището се бяха подмокрили, а едно дори започна да повръща. Имаше опасност от страхова невроза, а аз имах известен опит в лекуването на това състояние.

Заедно с нас на полирания дървен под беше седнала и Вивиан Ким. Искахме да поговорим с нея за посещението на Сонеджи в часа й, както и за самия него.

— Ние сме новите ученици във вашето училище — пошегува се Сампсън с децата.

Беше си свалил черните очила, въпреки че според мен беше излишно. Децата обикновено го харесват. Той попада в категорията им „добри чудовища“.

— Не е вярно! — обади се Мери-Бери.

Сампсън вече я беше накарал да се усмихне. Добър знак.

— Правилно, ние всъщност сме полицаи — казах аз. — Тук сме, за да сме сигурни, че всичко е наред. Искам да кажа… пфу, каква… сутрин!

Госпожица Ким ми се усмихна. Знаеше, че искам да вдъхна на децата малко увереност. Полицията е тук и отново всички са в безопасност. Сега никой не може да им причини зло. Редът е възстановен.

— Ти добър полицай ли си? — попита Джонатан. За възрастта си изглеждаше много сериозен и задълбочен.

— Да. Както и партньорът ми, детектив Сампсън.

— Леле че си голям! Ужасно си голям — обади се Луиза. — Голям, голям… като къщата ни!

— За да можем по-добре да ви защитим — отговори Сампсън в духа на вълка от „Червената шапчица“.

Бързо влезе в тона им.

— Имаш ли деца? — обърна се към мен Бриджит.

Беше ни наблюдавала внимателно, преди да проговори. Имаше чудесни светли очи и ми беше приятно да я гледам.

— Имам две — отвърнах аз. — Момче и момиче.

— Как се казват? — продължи с въпросите тя.

Много елегантно успя да размени ролите ни.

— Джанел и Деймън. Джанел е на четири, Деймън на шест.