Джеймс Патерсън - Когато дойде паякът

„Господин Чип“ — сети се той за прякора си в училището. Господин Чип! Каква великолепна пиеса им бе изиграл. Достойна за „Оскар“. Беше по-добър от Робърт де Ниро в „Краля на комедията“. При това изпълнението му минаваше за класика. В истинския си живот Де Ниро трябва да е психопат, няма начин.

Гари Сонеджи най-после отвори плъзгащата се врата на микробуса. Отново на работа, работа, работа.

Изнесе децата едно по едно. Първо Маги Роуз Дън, после малкия Голдбърг. Бяха още в безсъзнание. Положи ги редом върху мръсния под. Разсъблече ги и ги остави по бельо. Внимателно приготви две дози натриев секобарбитал. Същински доброжелателен квартален аптекар. Подбра дозата така, че да подейства по-силно от приспивателно, но по-слабо от упойка при операция. Щеше да ги държи в безсъзнание около дванайсет часа.

Извади спринцовки за еднократна употреба. Приготви два турникета. Трябваше много да внимава. Определянето на точната дозировка при малки деца криеше рискове.

След това избута на около два метра напред черния Сааб. На пода се откри капак, под който имаше дупка метър и двайсет на метър и петдесет.

Беше я изкопал през няколкото си предишни посещения в изоставената ферма. Облицова я с дъски и сега приличаше на малко скривалище. Имаше и кислородна бутилка. Липсваше само цветен телевизор.

Първо сложи вътре малкия Голдбърг. Малкото телце беше почти безтегловно в ръцете му. Не тежеше нищо. И не почувства нищо към него. Нищо. После дойде ред на малката принцеса. Маги Роуз Дън, гордостта и радостта на мама и татко. Вече много далече от страната на чудесата.

Заби иглите в детските ръце. Внимателно и бавно, за около три минути, вкара течността във вените им.

Дозите бяха пресметнати по 0,25 милиграма на килограм тегло. Провери дишането им. Спете здраво, мои малки мултимилионерчета.

Хлопна с трясък капака на дупката. После го покри с петнайсетина сантиметра пръст. В изоставената плевня. Насред забравената от Бога ферма в Мериленд. Заровени също както малкия Чарли Линдбърг преди шейсет години.

Никой нямаше да ги намери тук. Докато той не пожелае. Ако пожелае. Едно голямо „ако“.

Гари Сонеджи се затътри по разкаляния път обратно към фермерската къща. Искаше да се поизмие. Време бе да се порадва на делото си. Дори си бе купил телевизор, за да се види.

По телевизията на всеки петнайсет минути съобщаваха новината. Гари Сонеджи беше там — на всемогъщия всеможещ екран. Видя снимки на „господин Чип“ по всички канали. В съобщенията нямаше и намек за това, което всъщност се беше случило.

Ето значи какво представлявала славата! Значи това било усещането! Много му хареса. Беше се упражнявал за нея през всичките тези години. „Здрасти, мамо! Виж кой е по телевизията! Твоето лошо момче!“

Само едно нещо наруши блаженството му. Пресконференцията дадена от ФБР. Говори един агент, Роджър Греъм, който, очевидно, се имаше за голяма работа. Искаше малко слава и за себе си.

— Това да не е твоят филм, Греъм! Грешиш, момчето ми! — изкрещя Гари Сонеджи към телевизора. — Тук аз съм единствената звезда!

Часове наред броди нагоре-надолу из изоставената фермерска къща, като наблюдаваше как нощта бавно се спуска отвън. Усети почти физически сгъстяването на мрака, който постепенно поглъщаше фермата. Стана седем часът — време беше да продължи с плана си.

— На работа. — Той заподскача на два крака из къщата като боксьор преди решителния мач. — Чака ни работа.

Позамисли се за Чарлс и Ан Мороу Линдбърг, любимата му двойка. Това го поуспокои. Сети се за малкия Чарлс и за нещастния глупак Бруно Хауптман, очевидно осъден несправедливо за едно брилянтно замислено и осъществено престъпление. За него аферата Линдбърг бе най-елегантното престъпление на века, не само защото остана неразкрито — колко други престъпления остават неразкрити, а защото беше много важно и неразкрито .

Сонеджи мислеше уверено, реалистично и най-вече прагматично за собствения си шедьовър. Разбира се, винаги е възможен някой провал. Или на полицията може да й провърви. Размяната на пари срещу заложници винаги крие рискове. Тя е свързана с контакт, а контактът е изключително опасен.

Доколкото знаеше, а знанията му по въпроса бяха енциклопедични, нито един съвременен похитител не бе решил задоволително проблема с откупа. Никой откуп не си заплащаше труда и усилията. Той щеше да поиска огромна сума за мултимилионерчетата.

Почакайте и ще видите колко много пари.